Анихилация [bg]

Вдигнах ръка към геодезиста в знак да остане на мястото си и пристъпих напред, насочила челника си в тъмнината. Заобиколих антрополога, продължих малко напред, за да се уверя, че стълбището надолу е празно, и бързо се върнах при нея.

— Стой на пост, докато аз огледам тялото — наредих на геодезиста.

Не й казах, че съм усетила слабо ехо от нещо, което бавно се движи много по-надолу от нас.

— Тяло ли е? — попита тя.

Може би беше очаквала нещо доста по-странно. Може би си бе мислила, че фигурата само спи.

— Тялото на антрополога — отвърнах аз и видях как се напрягат раменете й, като осмисли информацията.

Без да каже и дума повече, тя ме заобиколи и застана до тялото, насочила автомата си към тъмнината.

Аз внимателно коленичих до антрополога. От лицето й не бе останало много, а по остатъците от кожата й имаше следи от изгаряне. От счупената й челюст, която изглеждаше така, сякаш някой я е отворил с един брутален удар, се изливаше поток от зелена пепел, образуваща купчинка върху гърдите й. По ръцете й, отпуснати в скута, нямаше останала кожа — само тънки, прозирни нишки и още белези от изгаряне. Краката й бяха като залепнали един за друг и полустопени, едната й обувка липсваше, а другата беше захвърлена до стената. Наоколо бяха разпилени част от същите епруветки за проби, които носех и аз. Строшената й черна кутийка лежеше на няколко крачки от тялото.

— Какво е станало с нея? — прошепна геодезистът.

Тя стоеше на пост и хвърляше бързи, нервни погледи към мен, сякаш каквото и да се бе случило, то още не е свършило. Като че ли очакваше антропологът да оживее в страховита форма.

Не й отговорих. Единственото, което можех да кажа, беше „Не знам“ — изречение, което започваше да се превръща в нещо като свидетел на нашето невежество или некомпетентност. Или и двете.

Насочих светлината на челника си към стената над антрополога. На около метър надписът ставаше хаотичен, скачаше нагоре и се спускаше, преди пак да се уравновеси…

„сенките на бездната са като листцата на чудовищно цвете, което ще разцъфне в черепа и ще разшири съзнанието отвъд поносимото за всеки човек…“

— Мисля, че е прекъснала създателя на надписа.

— И той й е причинил това?

Гласът й прозвуча така, сякаш ме молеше да намеря някакво друго обяснение.

Не можех да й го дам, затова не отговорих, а се върнах към наблюденията си под зоркия й поглед. Биологът не е детектив, но аз започнах да мисля като такъв. Огледах земята от всички страни, като идентифицирах първо собствените си стъпки, после тези на геодезиста. Бяхме размазали другите стъпки, но следите им още личаха. Преди всичко, онова нещо — каквото и да се надяваше геодезистът, не можех да мисля за него като за човек — явно беше изпаднало в някаква ярост. Вместо гладките плавни следи, тинестата утайка тук приличаше на водовъртеж по часовниковата стрелка, а следите от „крака“, както мислено ги наричах, се издължаваха и стесняваха от внезапната промяна. Но на върха на този водовъртеж отново се виждаха отпечатъци от обувки. Взех едната обувка на антрополога, като внимавах да не навлизам в зоната на веществените доказателства. Стъпките в средата на водовъртежа се оказаха наистина нейни и ги проследих покрай дясната стена, сякаш я беше прегръщала.