Красивите [bg]

— Знам, но миналото понякога те застига. — Той вдигна поглед от стръкчето трева и очите му заблестяха. — Разкажи ми за Давид.

Толи преглътна мъчително и погледна встрани.

Давид. Сега вече си спомняше лицето му, смешния му голям нос и високото чело. Ръчно направените му обувки и палтото, съшито от кожите на мъртви животни. Давид беше отраснал в Мъглата и кракът му никога не беше стъпвал в града. Чертите на лицето му бяха грозни от начало до край, кожата му беше неравномерно загоряла от слънцето и един белег разсичаше веждата му. Но споменът за него запали някаква искрица в Толи.

Тя смаяно тръсна глава. Странно, как така беше забравила Давид.

— Срещнала си го в Ръждивите руини, нали? — продължаваше да разпитва Зейн.

— Не — отговори. — Бях чувала за него от Шай и един път тя се опита да го повика в руините. Но той така и не се появи. После обаче отведе Шай в Мъглата.

— Планът беше да отведе и мен — въздъхна Зейн. — Ти обаче сама си открила Мъглата, нали?

— Да. А когато стигнах там, ние двамата с него… — Сега Толи си спомняше всичко. Сякаш се беше случило преди милион години, но тя се виждаше — по-точно виждаше нейното грозно аз да целува Давид, как двамата пътуват седмици наред съвсем сами през дивото. Тези спомени събудиха забравен трепет и й върнаха усещането за сила и безсмъртие, което присъствието му пораждаше у нея.

А после, необяснимо защо, той беше изчезнал.

— Къде е той сега? — попита Зейн. — Извънредните заловиха ли го, когато превзеха Мъглата?

Тя поклати глава. Другите спомени за Давид някак бяха успели да се скрият в паметта й и се връщаха съвсем избледнели, но моментът как са се разделили, просто го нямаше.

— Не зная.

На Толи й прилоша и светът за пореден път този ден загуби устоите си. Тя посегна към подноса със закуската, но Зейн спря ръката й.

— Недей да ядеш.

— Какво?

— Не слагай нищо повече в уста, Толи. Всъщност вземи две от тези. — Той измъкна блистер с калорийни пургативи от джоба си — четири от тях вече ги нямаше. — Помагат сърцето да бие учестено. — Той извади още два и ги преглътна с кафето.

— На какво помагат? — попита тя.

Зейн посочи главата си.

— На мисленето. Гладът изостря ума. Всъщност всеки вид вълнение помага да мислиш по-трезво. — Той се ухили и й подаде блистера. — Също като да целунеш някого за първи път. Това наистина работи добре.

Толи погледна неразбиращо калорийните пургативи в ръката си. Слънчевите отблясъци по лъскавото фолио на блистера режеха очите й, а разкъсаните краища на празните гнезда по него изглеждаха остри като бръснач.

— Ама аз почти нищо не съм хапнала. Или поне не достатъчно, че да има опасност за теглото ми.

— Сега не става дума за сваляне на килограми. Искам да говоря с теб, Толи. Искам умът ти да работи на пълни обороти още известно време. Чаках някой като теб много дълго време. Искам те… газирана.