Три [bg]

Когато Кевин подмина парка в края на Бейкър стрийт и подкара колата си към бялата къща, часовникът му сочеше 4:39. Глъчката от играещите си на люлките деца постепенно се изгуби. Настъпи тишина, нарушавана единствено от мъркането на двигателя на тауруса. Той примигна.

Редица от двайсет бряста — по един в двора на всяка къща — заграждаше задънената улица от лявата страна и хвърляше тъмна сянка по цялата й дължина. Тясната зелена алея зад къщите се вливаше в парка, който току-що беше подминал. От дясната му страна поредица от складове и магазини на едро закриваше железопътната линия. Улицата беше асфалтирана наскоро, ливадите бяха грижливо подрязани, къщите изглеждаха скромни, но чисти. Идеалната малка улица в покрайнините на града.

Не беше идвал тук повече от година и дори последния път отказа да влезе вътре. Имаше нужда от подписа на Белинда в молбата за кандидатстване в семинарията. След четири неуспешни опита да го получи по пощата, най-накрая се довлече до входната врата и натисна звънеца. Леля му се появи след няколко минути; той се обърна към нея, без да я поглежда в очите и й каза, че ако откаже да подпише, в старата му спалня има някои нещица, които биха заинтригували властите и следващата му спирка ще е близкото полицейско управление. Това, разбира се, беше лъжа. Тя вирна носа си и се подписа.

За последен път беше виждал къщата отвътре пет години по-рано, в деня, когато най-накрая намери смелост да си тръгне.

Той бавно влезе под балдахина от брястови клони, който не се различаваше особено от тунел. И водеше към едно минало, което нямаше желание да си припомня.

Караше бавно покрай къщите — зелена, жълта, още една зелена, бежова — всичките стари, всичките уникални по някакъв си свой начин въпреки очевидните прилики, резултат от това, че бяха построени от една и съща компания. Еднакви улуци, еднакви прозорци, еднакви керемидени покриви. Погледът на Кевин се спря върху бялата къща, петнайсета по ред от двайсетте къщи на Бейкър стрийт.

Тук живеят Белинда и Юджийн Парсън заедно с трийсет и шест годишният им бавноразвиващ се син Боб. Това бе и домът на някой си Кевин Парсън, осиновен, някога познат като Кевин Литъл, докато неговите мама и татко не отидоха в рая.

Пет минути. Хайде, Кевин, времето ти изтича.

Паркира от другата страна на улицата. Предният двор беше обграден от шейсетсантиметрова ограда от заострени летви, които постепенно преминаваха в двуметрови към задната част. Отвън оградата беше боядисана в блестящо бяло, но щом човек минеше през портата, установяваше, че отзад не е боядисвана въобще, а само е покрита с натрупваната през годините черна пепел. Пред входната врата имаше малка цветна леха. Изкуствени цветя, красиви и без нужда от грижи. Белинда ги подменяше всяка година — това беше представата й за градинарска работа.

Отдясно на бряста на Парсънови се издигаше сивкава каменна статуя на някаква гръцка богиня. Предният двор беше безупречен, най-спретнатият на уличката открай време. Дори бежовият „Плимут“ на алеята пред къщата беше лъснат наскоро така, че в задната му броня се виждаше отражението на бряста. Колата не беше мърдала оттам от години. Когато Парсънови намереха причина да излязат от къщи, предпочитаха да ползват древния син датсун, паркиран в гаража.