Разбери сам [bg]

Тя потрепери леко.

— Обичайните заплахи за последствията, ако им устроим клопка.

— Не извикаха съпруга ви на телефона?

— Не. Защо да го правят?

— Понякога постъпват така.

Фактът, че не му бяха разрешили да разговаря със съпругата си, говореше лошо за Дедрик, но аз не й казах нищо.

— Същият мъж ли беше?

— Мисля, че да.

— С приглушения глас?

— Да.

— Добре. Ето какво ще направим. Ще спра колата на входа на мината и вие ще останете в нея. Ще взема парите и ще ги сложа на покрива. Вие ще можете да проследите всяка моя крачка. Ще се върна незабавно и ще се кача на колата. Вие ще карате. В началото на Тенчър Авеню ще намалите скоростта и аз ще скоча. Ще се приберете вкъщи.

— Защо ще скочите?

— Може да успея да ги зърна.

— Не! — тя ме хвана за ръката. — Искате да го убият ли? Ще оставим парите и ще постъпим както ни заповядаха. Обещайте!

— Добре. Парите са ваши. Ако ви измамят, нямате никакъв шанс да ги заловите. Гарантирам ви, че няма да ме видят.

— Не! — повтори тя. — Не желая да им дам възможност да нарушат споразумението.

Завъртях дългата черна предница на кадилака към магистралата Сан Диего.

— Хубаво. Но според мен не постъпвате правилно.

Тя не отговори.

По магистралата препускаха безброй коли и ми бяха нужни няколко минути, докато завия по черния път, водещ към мината. Подскачахме по неравната му повърхност. Мястото беше тъмно и запуснато и светлините на фаровете се удряха в храсталаците и в огромните купчини отпадъци. Макар и да беше само на неколкостотин ярда от магистралата, на пътя беше тъмно и самотно като в гроб.

Пред мен беше входът на мината. Една от високите дървени порти се беше откачила от пантите. Другата едва се крепеше в изправено положение. Приближих се до тях. Дългите лъчи на фаровете осветиха пропуканата циментова алея, която водеше направо до шахтата.

Бараката се виждаше. Беше висока не повече от седем фута — порутена, изоставена сграда, в която на времето контрольорът е стоял, отмятайки дошлите на работа миньори.

— Е, това е. Изчакайте ме тук. Ако нещо се случи, слезте от колата и бягайте.

Тя се взираше в бараката, сякаш очакваше Дедрик да излезе от нея. Лицето й изглеждаше така, сякаш беше издялано от лед. Слязох от колата, отворих задната врата и взех трите пакета. Сложих ги под мишницата си, откопчах кобура и се отправих по алеята към бараката. Тишината се нарушаваше единствено от далечния тътен на движението по магистралата. Нищо не помръдна. Никой не се нахвърли с пистолет Върху мен. Пътят до бараката ми се стори дълъг и ярката светлина от фаровете ме правеше идеална мишена за всеки, който умираше от желание да натисне спусъка. Бях доволен, когато стигнах. Пъхнах дясната си ръка под сакото и хванах дръжката на пистолета, надничайки през открехнатата врата.

Пред очите ми се показаха счупен стол, купчина пръст и парчета хартия на пода, фаровете проникваха през входа и очертаваха две петна от светлина на покритата с паяжини стена. Не ми се искаше да оставям всичките тези пари на покрива на бараката. Имах чувството, че Сирийна никога повече няма да ги види, нито пък ще откупи с тях Дедрик. Но бях нает да ги сложа там и аз го направих. Наредих пакетите върху ръждясалия покрив от рифелна ламарина на разстояние един фут един от друг според инструкциите, които й бяха дали. Бях си свършил работата. Много ми се искаше да се скрия наблизо и да гледам, но ако ме забележеха й убиеха Дедрик, смъртта му щеше да ми тежи на съвестта. Тя беше права. Единствената й надежда беше да им вярва, че ще удържат на думата си.