Среднощен танц

— Това нова мода ли е? — попита той, посочвайки към обувката в ръката й.

— Мехур — отвърна Бел, повдигайки роклята си с няколко сантиметра. Беше неприлично и тя го знаеше, но не мислеше за това. В такъв странен разговор, обичайните правила на етикета просто не се прилагаха.

Обаче за нейна изненада, Джон коленичи и взе стъпалото й в ръцете си.

— Нещо против да погледна? — попита той.

Бел издърпа нервно крака си.

— Не мисля, че е необходимо — отвърна бързо тя. Да вижда стъпалото й бе едно. Но да го докосва, бе съвсем друго.

Джон я държеше здраво.

— Бел, не бъдете превзета. Може да се инфектира и тогава наистина ще страдате.

Тя примигна няколко пъти от изненада, че той се осмели да използва малкото й име. В крайна сметка го попита:

— Откъде знаете, че ме наричат Бел?

— Ашбърн ми каза — отговори Джон, изучавайки бледите й пръсти. — А къде е това проклето нещо?

— На петата ми — отвърна Бел, обръщайки се покорно.

Джон изсвири тихо.

— Доста неприятно изглежда. Би трябвало да си вземете по-удобен чифт обувки, щом сте възнамерявала да скитате сред природата.

— Не беше скитане, аз се разхождах. И имам по-добри обувки. Не възнамерявах да се разхождам тази сутрин, докато не се облякох, а не исках да сменям облеклото си. — Бел изпусна разочарована въздишка. Защо изпитваше нужда да му се обяснява?

Джон се изправи, извади чиста, бяла кърпичка и хвана ръката й.

— Има едно езерце недалеч от тук. Мога да донеса малко вода, за да почистим нараненото място.

Бел пусна полите си.

— Не мисля, че това е необходимо, Джон.

Той се стопли от явната й готовност да използва малкото му име и бе доволен, че си бе позволил да използва нейното без първо да попита. Реши, че харесва тази лейди Арабела, въпреки че за неговия вкус произходът й бе твърде добър. Не можеше да си спомни последния път, когато се бе усмихвал толкова много.

Тя беше умна и забавна, твърде красива, за да се чувства удобно, но той беше уверен, че с малко усилие, може да контролира привличането си към нея.

Тя обаче, по-скоро ужасяващо игнорираше собственото си благополучие, а доказателството беше липсата й на очила, мехурът, който щеше да се инфектира скоро и склонността й към излети без придружител. Очевидно се нуждаеше от някого, който да й влее малко здрав разум. Тъй като не виждаше никой друг наблизо, Джон реши, че може той да го направи. И започна, отправяйки се решително право към езерото, като на практика я повлече зад себе си.

— Джооон! — протестира тя.

— Бееел! — контрира той, имитирайки перфектно жалния й тон.

— Аз съм напълно способна да се грижа за себе си — настоя Бел, ускорявайки крачка, за да го настигне. За човек с толкова ясно изразено накуцване, той се движеше доста бързо.