Завесата (Последният случай на Поаро)
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #39
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Завесата (Последният случай на Поаро)». Краткое содержание книги:
Еркюл Поаро започва най-интересното си разследване, давайки си реално сметка че то ще бъде и последното за него.
Само той е в състояние да предотврати следващото убийство.
— Но тя е наистина инвалид, нали? — доста озадачено попитах аз.
Сестра Крейвън ме погледна доста особено. Отговори ми сухо:
— О, разбира се — след което рязко промени темата.
Попита ме дали наистина съм бил тук някога, по време на Първата световна война.
— Да, това е самата истина.
— И тук е било извършено убийство, нали? — сниши гласа си тя. — Така ми каза една от прислужничките. Някаква стара жена, нали?
— Да.
— И вие сте били тук през цялото време, така ли?
— Да, бях.
Тя потръпна леко, а после добави:
— Това обяснява всичко, нали?
— Какво да обяснява?
Тя хвърли бърз поглед встрани.
— Ами… атмосферата в къщата. Не я ли усещате? Аз я усещам. Нещо не е съвсем нормално, разбирате ме какво имам предвид, нали?
Замълчах за малко и се замислих. Истина ли бе това, което току-що каза тя? Вярно ли бе, че насилствената смърт — причинена злонамерено някъде, оставя отпечатъка си върху местопрестъплението така силно, че и след много години е все още осезаема? Медиумите твърдят, че е така. Наистина ли Стайлс пазеше следите от деянието, извършено толкова отдавна? Тук, сред тия стени и градини, мисълта за убийство е витала във въздуха и укрепвала, докато накрая е дала своите плодове. Дали все още пръска заразата си?
Сестра Крейвън внезапно прекъсна мислите ми:
— Аз съм живяла в къща, където някога е било извършено убийство. Никога няма да забравя какво изпитах. Знаете ли, човек просто не може да забрави подобно усещане. Беше един от моите пациенти. Наложи ми се да дам показания и така нататък. Чувствах се много особено. Преживяването е отвратително, особено за момиче.
— Сигурно. Аз самият знам…
Спрях изведнъж, тъй като иззад ъгъла на къщата се зададе Бойд Карингтън.
Както обикновено, огромната му и жизнерадостна фигура сякаш прогони призраците и неясните страхове. Той бе толкова едър, така здравомислещ и толкова естествен — една от ония привлекателни и налагащи се личности, които излъчват добро настроение и здрав разум.
— Добро утро, Хейстингс, добро утро, сестро. Къде е мисис Франклин?
— Добро утро, сър Уйлям. Мисис Франклин е в дъното на градината, под бука, дето е близо до лабораторията.
— А Франклин предполагам, че е в лабораторията, нали?
— Да, сър Уйлям — с мис Хейстингс.
— Горкото момиче. Представям си какво е да бъдеш затворен в оная смрад в подобна утрин! Трябва да протестирате, Хейстингс.
Сестра Крейвън се намеси бързо:
— О, мис Хейстингс е напълно доволна. На нея й харесва, разбирате ли, а пък и съм сигурна, че докторът не може без нея.
— Какъв окаяник — възкликна Карингтън, — ако аз имах секретарка, хубава като вашата Джудит, щях да гледам нея, вместо морските свинчета, а, какво ще кажете?
Шегата му сигурно щеше да разгневи Джудит, но сестра Крейвън я прие съвсем добре и доста се посмя.
— Ох, сър Уйлям — извика тя. — Не трябва да говорите така. Сигурна съм, че на всички ни е известно какво ви се иска! Но горкичкият доктор Франклин е прекалено сериозен — съвсем е потънал в работата си.
Бойд Карингтън весело продължи:
— Е, съпругата му май е заела позиция, откъдето може да държи под око мъжа си. Сигурен съм, че го ревнува.
— Вие знаете прекалено много, сър Уйлям!
Сестра Крейвън изглеждаше очарована от неговите шеги. После неохотно рече:
— Е, мисля, че трябва да отида и да приготвя млякото на мисис Франклин.
Тя се отдалечи бавно, а Бойд Карингтън я изпроводи с поглед.
— Хубаво момиче — забеляза той. — Разкошна коса и хубави зъби. Чудесна представителка на женския пол. Животът й сигурно е доста, скучен с тия постоянни грижи за болните. Момиче като нея заслужава по-добра съдба.
— Е, хайде сега — казах аз. — Все някой ден ще се омъжи.
— Надявам се.
Той въздъхна — реших, че си е помислил за починалата си съпруга. После заговори с обичайния си тон:
— Искате ли да дойдете с мен до Нейтън и да разгледате имението?
— С удоволствие. Много ми се иска. Само че първо ще отида да видя, дали Поаро няма нужда от нещо.
Заварих Поаро да седи на верандата, добре увит с шал. Той ме насърчи да отида.
— Но разбира се, Хейстингс, идете. Сигурен съм, че имението е разкошно. Непременно трябва да го разгледате.
— Ще ми се да го видя. Но не искам да ви изоставя.
— Верният ми приятел! Не, не, отивайте със сър Уйлям. Очарователен човек е, нали?