Людмила — мечти и дела
- Автор: Райнов Богомил
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Людмила — мечти и дела». Краткое содержание книги:
Нейде към края на 1978, при едно заседание на висшия партиен орган, Тодор Живков подхвърлил:
— Някои другари са подготвили предложение Людмила Живкова да бъде издигната като член на Политбюро… Какво ще кажете?
— Какво ще кажем ние не е толкова важно, — обадил се Тодор Павлов. — По-важното е какво ще каже народът.
— Добре, добре, — промърморил Живков. — Въпросът не е актуален и не фигурира в дневния ред, фигурираше обаче на първо място в клюките по него време и някои писатели не се колебаеха да изразят възхищението си от смелостта на бай Тодор Павлов.
— Това е тя, старата гвардия, — умиляваше се Иван Бурин. — Няма мила-драга при тях, щом става дума за партията.
С Бурин бяхме на различно мнение по много въпроси, което не пречеше да бъдем приятели. Бе от малцината твърдолинейни комунисти, възприемащи развитието на събитията като лична драма, а по-късно и като трагедия. Подир ноември 1989 се самоуби.
Поведението на Тодор Павлов бе от по-друго естество. За да не се откланям в биографични подробности, ще спомена само, че принципните позиции у нас рядко са били дотам принципни, та да се пренебрегват личните дертове. Кокетиращ някога с известно свободомислие, бай Тодор от началото на 50-те години, та до смъртта си отстояваше крайно догматични позиции. Бихме могли да махнем с ръка и да кажем, че това си е негова работа, ако не беше привичката му да въздига личните си пристрастия като мярка за партийна ортодоксалност. Самовъоръжил се с тази мярка той раздаваше свирепи присъди спрямо всичко, откланящо се от каноните на соцреализма. От това най-много си патеха беззащитните млади автори.
Между него и мене също възникнаха противоречия. Смяташе ме за еретик в областта на марксическата естетика, която надзираваше като свое частно стопанство. При една дискусия върху книгата на Роже Гароди „Реализъм без брегове“ обяви позицията ми за недопустимо мекушава. За да ме срази беше се въоръжил дори с репродукции от „човеконенавистически“ картини на Пикасо. И докато размахваше пред аудиторията някакво голо тяло от кубистичния период на майстора, питаше възмутено:
— Кажете, другари, може ли човек да се влюби в такава жена?
— На тебе и Венера от Ботичели да ти поднесат, все тая! — репликира го Иван Мешеков от дъното на залата.
Понякога обаче нещата не бяха чак до там шеговити. Додето бях главен редактор на „Литературен фронт“ бай Тодор ни изпрати директивна статия (неговите винаги бяха директивни) за някои тревожни явления в творчеството на по-млади автори като Йордан Радичков, Коста Павлов и други. Реших да не я помествам. Две или три седмици по-късно ме извикаха при Живков.
— Защо сте обидили така бай Тодор? — полюбопитства той.
Изложих с няколко думи аргументите си. Партийни, разбира се. Нали се намирах пред шефа на партията:
— Ммм дааа, — проточи шефът, докато вероятно намисляше отговора си.
Погледна замислено към прозореца, после се обърна към мене и произнесе сериозно и донейде тържествено, сякаш говореше от трибуната:
— Нашата партия има три колоса в идеологията: Благоев, Димитров и Тодор Павлов.
Замълча, сякаш преценяваше реакцията ми. Сетне повтори:
— Истински колос, това е Тодор Павлов. После добави по-тихо:
— Само, че съвсем изкуфял!
Сигурен съм, че е споделял тази скръбна констатация и с други хора, та няма начин бай Тодор да не я е научил. Към тази обида се бяха прибавили впоследствие и враждебните чувства на Колоса спрямо дъщерята на Живков, която вече бе дала достатъчно доказателства, че е също толкова враждебна към партийните троглодити.
Толкова за принципните позиции на академика.
Но Големия шеф също имаше своите принципи. Единият от тях бе, че не обичаше да му се противоречи. Няколко месеца по-късно, по време на поредния пленум през юли 1979 Людмила все пак бе предложена и утвърдена за член на Политбюро. Предложението бе направено от Александър Лилов и в отсъствието на Живков, който по онова време бе на посещение в Италия. Изобщо, — никакви основания да се твърди, че бащата има нещо общо с възхода на дъщерята.
Въпреки тия деликатни ходове в стил „ни лук ял, ни лук мирисал“, мълвата, че Людмила е твърде амбициозна продължаваше, съпроводена с добавката, че таткото прави всичко възможно, за да й осигури бързата кариера. Така си беше. Но като се връщам назад мислено, чак додето ми стига спомена и обхождам пак тъй мислено родната политическа менажерия, питам се: „Колко и кои са били скромните дейци в тия селения? Май че няма такива.“ „Скромен политик“, това си е чист оксиморон от типа „дървено желязо“.