Аристократът
- Автор: Каултър Катрин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Аристократът». Краткое содержание книги:
За да получи наследството на ексцентричния си дядо, Брант трябва да изпълни едно странно условие — да се ожени за Дафни… Как ли пък не, решава младият красавец, свикнал да се наслаждава на живота. Докато не среща Дафни…
Дафни преглътна с мъка ростбифа си, прекалено ядосана, за да измисли какво да отговори, и се намръщи на вкуса му.
— Ох, как ми се иска О’Тейли да беше тук! Това е ужасно. Как успявате да оживеете?
— Непрекъснато искам сандвичи. Те трудно могат да се скапят.
— Как така да се скапят?
— Исках да кажа, че един сандвич трудно може да се съсипе, да се сбърка.
— Аха…
— Предполагам, сега ще ми направите забележка, че не мога да говоря правилен английски.
— О, не. Изглежда, че вече и сам осъзнавате пропуските си… поне в тази област.
Брант остави вилицата, облегна се назад и скръсти ръце пред гърдите си.
— Няма ли да ми обясните защо, по дяволите, поне малко не приличате на онази, застреляната, на снимката? Да не би това да е някаква шега? Кое е онова момиче?
Тя замълча за момент, играейки си с филийка хляб.
— Не знам за коя снимка говорите.
— Снимката на момичето, което изглежда като една старомодна повлекана, непривлекателна, без никакъв вкус, с лице, което би потопило цяла армада кораби…
— Слушайте, мисля, че сега вие можете да престанете със скъпоценните си прилагателни. Всъщност това е снимка на Лусила, когато беше много по-млада. Първият й съпруг се погрижи да я промени. Отдавна не съм я срещала, но чувам, че сега е много по-различна.
— Защо тогава под снимката пише „Дафни Ашърууд“?
Тя го погледна невинно:
— Така ли пише? Е, сигурно някой се е пошегувал, нали разбирате.
— А защо всички ви наричат „бедната сладка малка Дафни“?
Тя изненада и самата себе си с дръзката си усмивка.
— Защо не, сега наистина се оказва, че съм бедна. Какво са петстотин лири?
— Само ако откажа да се оженя за вас!
— И определено съм сладка.
— Но не и малка — погледна той към бюста й.
Няма да му позволя да ме смути!
— Изобщо не съм толкова висока — възрази Дафни иронично и отново изненада себе си.
— Може би, ще видим доколко ми пасвате — подметна Брант с вълчи блясък в очите си.
— Пасвам?
— Как ви усещам, когато сте до мен.
Очите й неволно се разшириха. Почувства как се изчервява.
— Всички американци ли са така противно самонадеяни и груби?
— Всички англичанки ли пламват като червени розички, когато нещо им дойде твърде солено?
— Какви розички? Какво солено?
— Изчервихте се, а и не ми отговорихте особено възторжено. Значи аз съм попресолил шегата, а на вас ви е дошло много.
— Споменах ли колко мускулести изглеждат гърдите ви, когато копчетата на ризата се опънат толкова… предизвикателно?
Той отметна глава и се разсмя:
— Браво! Моята английска розичка много бързо схваща!
Тя направо се чудеше на себе си. Досега предишната Дафни вече трябваше да се е скрила под масата.
— Много ми хареса как си пъхате ръцете в джобовете на джинсите. — Завъртя очи. — Каква наслада за очите!
— Радвам се, че мислите така. Макар че бих предпочел вие да си пъхате ръцете в моите джобове.
Тя наведе очи, защото си го представи много образно.
— Разбрахте ме! — установи Брант. — А сега, ако сте свършили да се заяждате с мен, бедния смъртен мъж, може би можем да поговорим сериозно.
— За какво? — попита Дафни с облекчение. Въпреки това обаче се чувстваше толкова жива, толкова весела.
— Да поговорим защо моят дядо е направил такова безобразно завещание.
Тя се зае да троши хляба си на малки хапки.
— Сигурно е мислил, че не съм способна сама да направя нищо.
Той поклати глава.
— Сляп ли е бил? Вие сте красива, умна и виждам, че сте напълно способна да се справите с всичко, с което се захванете.
Дафни за момент се сепна от толкова комплименти, и то изречени съвсем сериозно. Наистина ли съм красива и умна, искаше й се да го попита.
— Вие не разбирате — въздъхна тя. — Аз дойдох да живея в Ашърууд, когато бях много малка. Израснах тук сама, само с чичо Кларънс и, разбира се, слугите.
— Сигурно сте ходили на училище.
Дафни за момент се изненада — нещо, което не убягна от погледа му.
— Чичо ми беше наел частен учител, един противен дребен човечец, който се държеше с мен като с малоумна. Напусна, когато навърших седемнайсет години. Тогава чичо ме използваше за друго.
— За какво например?
Тя преглътна и се опита за отговори със спокойно безразличие:
— О, за всякаква работа тук, в имението. Нали разбирате, чистех, пазарувах, плащах сметките, поддържах градината и всичко друго, което поискаше от мен.
— Нещо като момиче за всичко.
— Е, не чак толкова… унизително. И, разбира се, чичо позволяваше на леля Кло да идва от време на време да ме вижда. Веднъж дори й отидох на гости в Шотландия.
— Сигурно сте умрели от вълнение — изсумтя Брант. — Противен старец!