Дванадесетте стола
- Автор: Петров Евгений Петрович, Ильф Илья Арнольдович
- Серия: Остап Бендер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Д. Загоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дванадесетте стола». Краткое содержание книги:
Скоро в начинанието се включва Остап Бендер — чаровник и авантюрист, надарен с таланта да се възползва от човешките пороци. Великият комбинатор е лишен от скрупули, но пък притежава остроумие и хаплив език, а изобретателността му да се добере до столовете и да набавя средства за делото е безгранична — от основаване на тайно политическо общество до организиране на междупланетен турнир по шахмат…
Александър Яковлевич имаше страст към всякакви уреди по вратите. Той положи много труд, но снабди всички врати без изключение с пружини от най-разнообразни системи и форми. Тук имаше и най-прости пружини във формата на железен прът. Имаше тръбни пружини с медни цилиндрични бутала, уреди на скрипец с висящи, тежки, пълни със сачми торбички. Имаше и пружини с такива сложни конструкции, че шлосерът от Управлението за обществено осигуряване само клатеше учудено глава. Всички тия цилиндри, пружини и уравновесителни уреди притежаваха голяма сила. Вратите се затваряха със същия устрем като вратички на капаните за мишки. От действието на механизмите цялата къща се тресеше. Бабичките с жален писък се спасяваха от нахвърлящите се върху им врати, но не винаги успяваха. Вратите настигаха бегълците и ги блъскаха в гърба, а отгоре с приглушено грачене се спускаше противотежестта и профучаваше край слепите очи като снаряд.
Когато Бендер и домакинът обикаляха из къщата, вратите ги поздравяваха със страшни удари.
Нищо не се криеше зад цялото това крепостно великолепие — столът го нямаше. В търсене на опасност от пожар инспекторът се намери в кухнята. Там, в голям казан за пране на бельо, вреше каша, чиято миризма великият комбинатор подуши още във вестибюла. Остап сбърчи нос и каза:
— С машинно ли масло, а?
— Бога ми, с чисто краве! — каза Алхен, целият изчервен и готов да заплаче. — Направо от фермата го купуваме.
Беше го много срам.
— Впрочем това не представлява опасност за пожар — забеляза Остап.
Столът го нямаше и в кухнята. Имаше само табуретка, на която седеше готвачът с престилка и кепе от сив док.
— Защо всичкото ви облекло е сиво, а и муселинът е такъв един, че с него само прозорци могат да се бършат?
Свенливият Алхен сведе още повече очи.
— Не се отпускат достатъчно кредити.
Той се отвращаваше сам от себе си.
Остап го погледна недоверчиво и каза:
— Това не се отнася до пожарната охрана, която представлявам в настоящия момент.
Алхен се изплаши.
— Против пожар — заяви той — у нас са взети всички мерки. Имаме дори подвижен пожарогасител „Еклер“.
Инспекторът тръгна без желание към пожарогасителя, като пътем надзърташе в килерчетата. Червеният тенекиен конус, макар да бе единственият в къщата предмет, който имаше отношение към пожарната охрана, извика у инспектора особено раздразнение.
— От битпазар ли сте го купували?
И без да дочака отговора на ударения сякаш от гръм Александър Яковлевич, откачи „Еклера“ от ръждясалия гвоздей, без предупреждение счупи капсула и бързо обърна конуса нагоре. Но вместо очакваната пенлива струя конусът изпусна остро съскане, напомнящо старинната мелодия „Коль славен наш господь в Сионе“.
— Разбира се, от битпазар — потвърди Остап първоначалното си предположение и окачи продължаващия да съска пожарогасител на предишното място.
Изпроводени от съскането, те продължиха по-нататък.
„Къде може да бъде? — мислеше си Остап. — започва нещо да не ми харесва.“ И реши да не напуска чертога на сивия док, докато не научи всичко.
А през това време, докато инспекторът и домакинът се пъхаха из таванските помещения и навлизаха във всички детайли на противопожарната охрана и разположението на комините, дом №2 на Старгородското обществено подпомагане си живееше всекидневния живот.
Обедът бе готов. Миризмата на загоряла каша се засили чувствително и уби всички останали миризми на вкиснато, които се носеха из къщата. По коридорите зашумяха. От кухнята излизаха предпазливо бабичките, като държаха пред себе си с две ръце алуминиеви купички с каша и сядаха да обядват на общата маса, но се стараеха да не гледат окачените по стените лозунги, съчинени лично от Александър Яковлевич и художествено изпълнени от Александра Яковлевна. Лозунгите бяха следните:
Всички тия святи думи събуждаха у бабичките спомени за загубените още преди революцията зъби, за яйцата, изчезнали горе-долу по същото време, за месото, отстъпващо на яйцата по отношение на мазнините, а може би и за обществото, на което те, сдъвквайки грижливо храната, не можеха вече да помогнат.
Освен бабичките на масата седяха Изидор Яковлевич, Афанасий Яковлевич, Кирил Яковлевич, Олег Яковлевич и Паша Емилиевич. Нито възрастта, нито полът на тия млади хора бяха в хармония със задачите, на общественото подпомагане, но затова пък четиримата Яковлевци бяха по-малките братя на Алхен, а Паша Емилиевич — племенник на Александра Яковлевна. Младите хора, най-възрастният от които бе 32-годишният Паша Емилиевич, не смятаха живеенето си в дома на общественото подпомагане за нещо неестествено. Те живееха тук с правата на старите жени, и те имаха държавни легла с одеяла, на които бе написано „Крака“, облечени бяха като бабичките в сив док, но благодарение на младостта и силата си те се хранеха по-добре от питомките. Крадяха от дома всичко, което не успяваше да отмъкне Алхен. Паша Емилиевич можеше да излапа на едно ядене два килограма херинга, което веднъж направи и остави целия дом без обед.