Драконови сълзи
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Драконови сълзи». Краткое содержание книги:
Дийн Кунц — майсторът на повествованието… понякога насмешлив, понякога стряскащ, но винаги приковаващ вниманието, ни поднася най-новия си роман — изключително развлекателния.
„Драконови сълзи“ — едно истинско удоволствие за читателя.
— Като че ли ще завали дъждец — продължи той и вдигна поглед към небето.
Дани се доближи до Джанет. Тя го прегърна със свободната си ръка и го притисна още по-плътно. Детето трепереше.
Тя също. Надяваше се Дани да не забележи.
Кучето продължаваше да стои с оголени зъби и да ръмжи.
Ченгето свали поглед от облаците надолу към Джанет и заговори с все същия весел глас:
— Е, добре, хайде стига глупости. Време е за истинска веселба. Затова сега ще… имаш време до зазоряване. Разбра ли? Мм? На зазоряване ще убия тебе и момчето ти.
Заплахата не изненада Джанет. Всеки с власт над нея беше като божество — винаги свирепо, никога благосклонно. Тя очакваше насилие, страдания и скорошна смърт. Би се изненадала само от проява на доброта от някой с власт над нея, защото добротата беше много по-рядка от омразата и жестокостта.
Всъщност страхът й, който вече почти я бе парализирал, можеше да е още по-голям заради необичайната проява на любезност в началото. Струваше й се, че любезността не е нищо повече от опит да се прикрие невъобразимо зловещ мотив.
Ченгето все още се усмихваше, но луничавото му ирландско лице вече не излъчваше дружелюбност. Беше по-студено от хладния океански въздух, предвестник на бурята.
— Чу ли ме, няма кучко?
Джанет не каза нищо.
— Да не си въобразяваш, че трябва да бягаш, да се махнеш от града, може би да отидеш чак в Лос Анжелис, където не мога да те намеря?
Тя обмисляше нещо подобно — или Лос Анжелис, или на юг към Сан Диего.
— Да, да, моля, опитай се да бягаш — подкани я таи — Само още повече ще ме развеселиш. Бягай, съпротивлявай се! Ще те намеря, където и да отидеш, но ще е много по-вълнуващо.
Джанет му вярваше. Успя да избяга от родителите си, избяга от Винс като го уби, но сега стоеше не просто пред някой от многобройните богове на страха, които я владееха, а пред самия Бог на страха, чиято мощ бе неразгадаема.
Очите му се променяха — потъмняха и от сини станаха яркозелени.
Внезапно по алеята се втурна силен вятър и понесе пред себе си мъртви листа и хартии.
Очите на ченгето бяха вече толкова искрящо зелени, сякаш зад тях имаше източник на светлина, пожар вътре в черепа му. Зениците също се промениха, удължиха се и странно придобиха котешки вид.
Лаят на кучето премина в уплашено скимтене.
В близката падина евкалиптите се огъваха под напора на вятъра. Тихите им въздишки постепенно се усилиха като вик на разгневена тълпа.
За миг Джанет помисли, че преоблеченото като ченге същество е наредило на вятъра да се надигне, за да придаде още по-голяма драматичност на заплахата, но разбира се той не беше чак толкова могъщ.
— Когато дойда за вас при изгрев-слънце, ще разкъсам телата ви и ще изям сърцата.
Гласът се промени изцяло също както очите. Сега стана дълбок и стържещ — злобен глас сякаш от ада.
Той направи една крачка към тях.
Джанет отстъпи две и дръпна Дани със себе си. Сърцето й биеше така лудо, че мъчителят й със сигурност го чуваше.
Кучето също отстъпи с подвита опашка и ту скимтеше, ту ръмжеше.
— Призори, жалка кучко. Ти и твоят сополанко. Шестнайсет часа. Само шестнайсет часа, мръснице. Тик-так… тик-так… тик-так…
Вятърът мигом утихна. Целият свят потъна в тишина. Дърветата не шумоляха. Нямаше далечни гръмотевици.
Клонче с пет-шест продълговати евкалиптови листа висеше във въздуха на няколко пръста вдясно от нея и на около една стъпка пред лицето й. Беше неподвижно, изоставено от виещия вятър, който го носеше, но продължаваше необяснимо да стои във въздуха като мъртвите скорпиони в прозрачната пластмасова тежест за притискане на хартии, която Винс веднъж купи на един паркинг за камиони в Аризона.
Луничавото лице на ченгето се разтегна и изду с невероятна еластичност, като надута под налягане гумена маска. Зелените котешки очи сякаш щяха да изскочат от обезобразения до неузнаваемост череп.
Джанет изпитваше желание да затича към колата, нейното убежище, нейния дом, и да я подкара лудо, но не можеше, не смееше да му обърне гръб. Знаеше, че тогава ще я повали и разкъса въпреки обещаната шестнайсетчасова отсрочка, защото той искаше от нея, настояваше да гледа преобразяването му и отказът й би го вбесил.
Силните са страшно горди от властта си. Боговете на страха имаха нужда от възхищение и преклонение, искаха да видят как властта им унижава и ужасява безпомощните.