Мината на цар Соломон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Мината на цар Соломон». Краткое содержание книги:
Филип Мърсьр е надарен с необикновен талант като геолог и с интелект, равен на съобразителността и смелостта му. Той бързо се превръща в легенда.
Сред силните на деня най-малко две групировки се нуждаят от помощта му. Когато едната отвлича и държи като заложник най-стария му приятел, Мърсър е принуден да изпълни исканията на похитителите. Не е ясно на кого служат, но жестокостта им е безспорна.
В безмилостен и враждебен свят, разтърсван от насилие, Мърсър бърза да намери съкровището, единственото нещо, което ще спаси приятеля му. Но местонахождението му е загадка. Той е възпиран от брутални конкуриращи се сили и неочаквано научава, че залогът е много по-висок…
Прескът Хайд се бе оказал единственото разочарование в семейството. Той едва се крепеше на сегашната си длъжност като заместник-държавен секретар, на която бе назначен по-скоро от непотизъм, отколкото заради лични заслуги. Хайд се бе показал некадърен, докато за кратко време бе оглавявал отдела за Африка в Държавния департамент. Той не бе обърнал внимание на признаците за преврат в Замбия предишната година и така бе обидил посланика на Южна Африка, че човекът се бе върнал в родината си за две седмици в знак на протест.
Мърсър подозираше, че ако не беше от фамилията Хайд, Прескът отдавна щеше да бъде уволнен, и се запита колко време му остава. Президентът се интересуваше повече от външната, отколкото от вътрешната политика и искаше да работи с най-способните хора. Мърсър предположи, че ако Хайд направи още един гаф, ще бъде изхвърлен от Държавния департамент.
Но ако успееше в Еритрея, Хайд не само щеше да спаси неуспешната си кариера, но щеше да прибави името си към пантеона на славните си предшественици. Ето защо мотивите му бяха по-скоро лични, отколкото професионални, и Мърсър се зарадва, че е отказал предложението му. Би било глупаво да се забърка с човек, който рискува, за да спаси рухващата си кариера.
В осем вечерта Мърсър изключи компютъра. Очите му пареха от умора, а стомахът му къркореше от глад. Може би когато му останеше време, щеше отново да се занимава с Еритрея, но засега трябваше да прогони от съзнанието си мисълта за това. На другия ден трябваше да работи върху доклада си за „Юкон Коул“.
Той отиде в кухнята, извади пакет замразена храна и го сложи в микровълновата фурна, после влезе в банята и дълго стоя под душа.
Нахрани се, използвайки пластмасова вилица, изхвърли опаковката и тръгна към „При Дребосъка“.
Както обикновено, Пол Гордън по прякор Дребосъка стоеше зад бара. Ниският бивш жокей напълни чаша с водка, преди Мърсър да прекоси бара и да седне до прегърбения Хари Уайт. В заведението имаше още неколцина клиенти.
— Някъде четох, че хората, които пият във вторник, са пияници или алкохолици — подхвърли Хари, поглеждайки Мърсър.
— Каква е разликата?
— Алкохолиците трябва да се лекуват.
— И това го казва човек, който смята, че алкохолът е липсващото звено в хранителната верига? — усмихна се Мърсър. — Изтъркана шега, Хари.
— Какво искаш? Аз съм стар човек.
— Още ли си потиснат?
— Не. — Хари запали цигара. — Разрових се в душата си и осъзнах, че щом още съм жив, макар да не искам, ще трябва да го приема. Повечето ми познати, които стигнаха до осемдесет, никога не са се забавлявали. Седяха в старческите домове и се оплакваха колко по-добре са се чувствали на млади години. Но аз още се чувствам добре и ще се възползвам от това, по дяволите. Дребосък, донеси на приятеля ми още едно питие и го запиши на сметката ми.
— Господи. — Пол Гордън вдигна ръце театрално. — Ти наистина умираш, нали? Черпиш Мърсър, само защото се надяваш да пукнеш, преди да платиш сметката си.
На третото питие Дребосъка седна да пие при тях и Мърсър им разказа за срещата си с Прескът Хайд и за проучванията си. Той завърши, като каза, че няма факти, които да доказват съществуването на жила кимбер-лит в Северна Еритрея.
— Фактите са подкрепяли божествения произход на човека, докато Дарвин не е измислил теорията за еволюцията, нали? — отбеляза Пол Гордън.
— Да — предпазливо отговори Мърсър, защото знаеше, че не трябва да подценява интелекта му.
— Сега на креационистите им остана само вярата, а тя е достатъчно, ако вярваш. Трябва да се запиташ дали вярата ти във фактите за онази диамантена жила е достатъчно силна, за да отхвърлиш доказателствата, които още не си намерил.
— Не е същото, Пол, и ти го знаеш.
— Ти, разбира се, имаш право. Но на гръцки думата атом не означава ли неделим? А учените не доказаха ли, че атомът се дели на протони, неутрони и електрони и всяка от тези частици се дели на още безброй „неделими“ частици?
— Искаш да кажеш, че още не знам всичко?
— Не би ни разказал всичко това, ако не вярваше, че там има диаманти. И искаш да те разубедим да отидеш да ги търсиш — намеси се Хари.
— Не искам да ги търся, поне не за Прескът Хайд, но нещо ми подсказва, че в Еритрея има големи залежи.
— Тогава какво смяташ да правиш? — попита Хари.
— Да пия, докато избия от главата си тази глупава идея.
— Добре го каза — съгласи се Хари и изпи остатъка от бърбъна си.
След около половин час Пол Гордън изведнъж погледна към вратата на бара и очите му се отвориха широко от изумление. Мърсър се обърна да види кой е влязъл. На прага стоеше жена, висока почти метър и осемдесет, слаба и облечена в широк бял панталон и светлосива блуза. На врата й бе завързан бял пуловер, за да я предпазва от хладния въздух. Тя не беше нито бяла, нито чернокожа, а съчетаваше най-хубавите черти на двете раси. Кожата й имаше цвета на мляко с кафе. Гъстите й с червеникав оттенък коси падаха свободно на раменете. Лицето й беше като изваяно, с високи скули, голямо чело и кафяви очи.