Проходът на сломените сърца
- Автор: Маклейн Алистър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проходът на сломените сърца». Краткое содержание книги:
Рецептата му е проста, но с простотата на гениалното: действието в повечето му романи се развива в затворено за външното въздействие пространство (подводница, арктическа база, движещ се влак, завод за бактериологическо оръжие, който никой няма право да напуска). А вътре в този затворен свят, където всички са близки приятели и животът на всеки зависи от ближния, започват да се извършват варварски престъпления. Единият от тези приятели е предател и убиец — ала кой?
— Да наредя ли да спрат влака, сър? — попита О’Брайън.
— Ако обичате. Майорът отвори вратата, излезе на предната платформа, затвори след себе си и дръпна прокараното над главата му въженце. След две секунди Банлън подаде глава от кабината на локомотива и видя как О’Брайън размахва дясната си ръка нагоре-надолу. Той също му махна в отговор и се скри. Влакът бавно започна да спира. О’Брайън се прибра в салона, прегърнал зиморничаво раменете си с ръце.
— Господи, навън е кучешки студ.
— Това е само здравословен щипещ мраз, скъпи ми майоре — порица го Клеърмонт като човек, който още не си е подал носа навън. Той погледна Дийкин, разтриващ енергично развързаните си ръце, после Пиърс. — Къде ще го държите, господин маршал? Мога да наредя на сержант Белю да му осигури въоръжена охрана.
— Не че подценявам сержанта, сър, но този човек тъй сръчно борави с кибрит, газ и експлозиви, които едва ли липсват в един военен влак, че предпочитам лично да го държа под око.
Клеърмонт само кимна и прехвърли вниманието си върху двамата войници, които току-що бяха почукали и влезли. Телеграфистът Фъргюсън носеше сгъваема масичка, намотка жици и куфарче с нещата за писане. Зад него помощникът му, млад кавалерист на име Браун, влачеше обемистия предавател.
— Веднага щом сте готови, започваме — рече Клеърмонт.
Това стана само след две минути. Фъргюсън седна на облегалката на едно от креслата, а жицата от предавателя провряха през съвсем малък отвор в прозореца. Клеърмонт забърса с носната си кърпичка замъгленото стъкло и се взря навън. Жицата се извиваше нагоре към върха на телеграфния стълб, където висеше Браун, закрепен с каиш. Браун донагласи каквото трябваше, обърна се и махна с ръка.
— Готово — рече полковникът на Фъргюсън. — Първо дай форта.
Телеграфистът изчука три пъти едно след друго позивните. Почти веднага долетя слабото тракане на морза. Фъргюсън бутна назад слушалките си:
— Една минутка, сър. Отидоха да повикат полковник Феърчайлд.
Докато чакаха, влезе Марика, следвана от преподобния Пийбоди. Проповедникът излъчваше обичайната си гробищна суровост и приличаше на човек, прекарал безсънна нощ. Марика бързо погледна Дийкин, без лицето и да изрази нещо, и веднага обърна въпросителен взор към чичо си.
— Влязохме във връзка с Форт Хъмболт, мила — поясни той. — След малко ще научим последните новини.
Откъм слушалките долетя слабото потракване на морза. Фъргюсън се зае да пише — бързо, но четливо, — откъсна лист от бележника си и го подаде на полковника.
На повече от един ден път през планините, в стаята на телеграфистите във Форт Хъмболт бяха насядали осем души. Централната и безспорно господствуваща фигура се бе изтегнала във въртящия се стол пред великолепно махагоново писалище. Калните ботуши за езда бяха цопнати право върху покрития с кожа махагон. Шпорите, от които нямаше никаква нужда и служеха само за фукня, бяха издрали на няколко места повърхността, което никак не трогваше издокарания в тях мъж. Целият му външен вид потвърждаваше първоначалното впечатление, че от него трудно би могло да се очаква естетическо въздействие. Дори в седнало положение си личеше, че е висок, едър, широкоплещест, а раздърпаната му куртка от еленова кожа бе отметната назад, за да разкрие провисналия под тежестта на два огромни колта кожен колан Над куртката и под шапката с периферия, която е била износена още когато куртката е била съвсем нова, се виждаше скулесто лице, крив нос, студени воднистосиви очи и обрасла с едноседмична брада мургава кожа, които оставяха впечатлението, че човек се намира в присъствието на вероломен и жесток бандит, което си беше истината за Сеп Калун.
До писалището на Калун седеше мъж, облечен в кавалерийска униформа, а на няколко фута от него до телеграфа стоеше войник. Калун погледна човека до себе си.
— Е, Картър, дай да видим дали Симсън наистина е предал каквото му наредих. — Намръщеният Картър му подаде листчето. Калун го пое и зачете на глас: — „Още трима заразени. Няма нови смъртни случаи. Надяваме се, че епидемията е преминала връхната си точка. Предайте кога предполагате, че ще пристигнете.“ — Той погледна телеграфиста. — Човек трябва да е доста умен, за да не се прави на умен, нали Симсън? Защото никой от нас не може да си позволи и най-малката грешчица, съгласен ли си?
В салона полковник Клеърмонт също прочете на глас това съобщение. Остави листа до себе си и рече:
— Е, това наистина са добри новини. — Обърна се към О’Брайън: — Кога ще пристигнем там? Приблизително.
— Композицията е доста тежка, а трябва да я изкачим догоре с един-единствен локомотив. — Майорът се позамисли. — Според мен трийсет часа, сър. Ще питам и Банлън.