Да съответства на престъплението

Приседнал край трупа на Киндъл, Ото затвори очи и започна тихичко да нашепва самовнушението, което постепенно изолираше болката във все по-малко и по-малка точка. Когато точицата стана като върху на топлийка и бе нажежена, колкото повърхността на звезда, той я премести на един милиметър извън тялото си и я задържа там. А после освободи онази част от ума си, която бе необходима за други действия.

Докосна лицето си и когато отдръпна ръка, по нея бяха полепнали нишките на разтопената пластотъкан. Отдолу се подаваше истинската кожа, зачервена, покрита с едри мехури, на места изгоряла до черно. От пропусканата кожа течеше тъмно-виолетова кръв, но Ото безстрастно реши, че раната е твърде малка, за да я превързва.

Иззад скалата се появиха двама млади брушианци и застанаха до тялото на Киндъл. По-възрастният, който накуцваше промърмори нещо в разговорен стил, което Ото не можа да схване.

Двамата вдигнаха вкочаненото тяло на Киндъл и го метнаха на рамене, сякаш и отсечено дърво. Изведнъж Ото осъзна, че Киндъл не е съвсем умрял, брушианците го бяха подготвили за безмълвието, докато МакГевин го е пронизвал с ножа си. На лицето на Киндъл беше застинало изражение на болка и Ото си спомни за откритието на Уолдо.

Киндъл не беше мъртъв, но той умираше. И щеше да умира все така бавно, поне още няколко стотин години. Ото се усмихна.

Някъде към обед откъм града се зададоха доктор Норман и двама санитари с носилка. Те внимателно заобикаляха многобройните пясъчни кладенци в пустинята.

Дори трийсетте години лекарска практика не бяха подготвили доктора за странната гледка на приседналия в пясъка човек, с полуобгоряло, размазано и стичащо сe лице, чиято здрава половина се усмихваше щастливо.