Призрака на Ляно Естакадо
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призрака на Ляно Естакадо». Краткое содержание книги:
— Well, тъй си и мислех! — кимна той. — Държахме се глупаво. Може би този мним мормон е много по-опасен и от мъртвеца. Ще се погрижа да се срещнем с него отново, и то в най-скоро време. Good evening, мешърс!
Той вдигна пушката, паднала от ръцете на мъртвеца, и се отправи към коня си.
— Тръгваш ли си? — попита Хелмърс.
— Да. Отдавна исках да продължа пътя си. С този човек изгубих скъпоценно време. Взимам карабината му, за да я предам на наследниците на законния й собственик.
— Кога ще те видя пак?
— Когато е необходимо. Нито по-рано, нито по-късно. Юношата се метна на коня си и се отдалечи в тръс, без да подаде ръка на когото и да било.
— Странен млад човек — обади се Джъгъл Фред, поклащайки глава.
— Да го оставим на мира — защити го Хелмърс. — Той винаги знае какво прави. Да, млад е, но може да се мери с мнозина възрастни и съм убеден, че рано или късно ще се справи с този Тобайъс Прайзегот Бъртън, а може би и с някои други хора!
3. глава
Лешоядите на Ляно
Приблизително два часа преди времето, когато Хобъл Франк и Боб се срещнаха с Блъди Фокс, двама други мъже идваха яздешком откъм посоката на Коулмън сити. Но едва ли се бяха отбивали в това селище, защото по външния си вид съвсем приличаха на хора, които продължително време са били далеч от обитаемите местности.
Единият от тях имаше висока кльощава фигура и яздеше старо, ниско и привидно слабовато муле. Носеше кожен панталон, който сигурно е бил кроен за някой много по-нисък, но затова пък по-пълен човек. Той нямаше чорапи и на бос крак беше обул кожени обувки, които са били шити и кърпени толкова често, че сега бяха целите покрити с шевове и кръпки. Горната част на тялото на този човек бе облечена в риза от щавена бизонска кожа, която оставяше гърдите му разголени, защото нямаше нито копчета, нито кукички, нито пък връзки. Ръкавите едва покриваха лактите му. Около източения му врат бе увита памучна кърпа, чийто първоначален цвят не можеше вече да се разпознае. На острата му глава се мъдреше нещо, което някога, преди много години, е било сив цилиндър, но сега представляваше само неописуемо разкривен и смачкан кюнец с едно малко парче, останало от периферията, използвано от дългуча като сенник за очите и за сваляне на този допотопен предмет. За колан му служеше дебело въже, където бяха пъхнати два револвера и ловджийски нож. Освен това по въжето бяха накачени най-различни торбички с всички необходими дреболии. От раменете му се спускаше непромокаема мушама. Но как странно изглеждаше тя! Този великолепен екземпляр се беше свил и смалил още при първия дъжд толкова много, че след това се оказа възможно да бъде носен само като хусарска наметка. Щастливият собственик на тази чудесна мушама бе поставил напреки на дългите си крака една от онези карабини „Райфъл“, с които опитният ловец едва ли би пропуснал целта.
Другият ездач седеше на гърба на извънредно висока и едрококалеста кранта. Той беше дебел и топчест и толкова нисък, че неговите съответно също тъй къси крака едва смогваха да обхванат страните на коня до половина. Въпреки топлото годишно време носеше кожух, който обаче страдаше от твърде голяма липса на косми. Ако човек речеше да събере козината му, тя едва ли щеше да се окаже достатъчна, за да покрие и кожата на някоя мишка. На главата си носеше много голяма панамена шапка, а изпод кожуха се подаваха грамадни ботуши с обърнати кончови. Тъй като ръкавите на кожуха му бяха много дълги, всъщност от целия човек се виждаше само добре охраненото червендалесто и добродушно-лукаво лице. И той държеше пред себе си дълга „Райфъл“. Останалите му оръжия бяха скрити под кожуха.
Тези двама мъже бяха Дейвид Кронърс и Якоб Пфеферкорн, познати навсякъде само като Дългия Дейви и Дебелия Джими. Бяха неразделни и от дълги години живееха заедно в Дивия запад. Джими беше немец, а Дейви янки, но с течение на времето бе научил от Джими немски дотолкова, че можеше да си служи и с него.
Местността, където се намираха, беше камениста и неплодородна. Растеше само възлестият клек, понякога попримесен с юка и кактуси. Наблизо нямаше никакво поточе. От време на време ниският дебелак се изправяше на стремената си, за да може да се огледа по-надалеч, а после отново сядаше на седлото с разочарована физиономия.
— Дяволски печална местност! — изръмжа той. — Кой знае дали днес ще намерим глътка прясна вода.
— Хмм! — промърмори другият. — Наближаваме Ляно Естакадо. Не можем да очакваме да бъде иначе. Да не си мислиш, шишко, че в пустинята има извори, откъдето тече пунш или мляко?