За Япония — като за Япония

Японската усмивка сьщо е противоречива — тя крие в себе си цели светове от големите амбиции на Япония. В нея понякога е събрана жестока и тиранична воля — и по време на войната показана, и в днешния ден. Тая воля направи от Япония днешната държава чудо, ала в същото време в тая усмивка, струва ми се, няма надменност. Защото Япония хем го има самочувствието — какво е вече тя, хем още го няма в достатъчна степен. Затова усмивката на Япония е и предпазлива, сдържана, в нея още се побират две чувства — на вече узряващата увереност, че тя е по-горе от другите, че тя е истински велика и неповторима държава, и на другото, че още не е…

И, ако преди да стигнем до етажа с кимоната на онзи суперлуксозен и суперскъп магазин на фирамата „Мицукоши“, речем още две приказки за тази много властна японска раздвоеност да кажем — нека доизясним това свое разбиране и чрез споменатата вече тема за чистотата…

Чиста е Япония — страшно чиста, невероятно чиста. Велика в своята чистота е Япония.

И колкото и да е странно, за Япония може да се каже и другото. Ха де! Върви интелигентен, чист, спретнат японец и както си върви — пляс, изплюе се на улицата, и ти едва ли не подскочиш изплашен — тая японска плюнка да не цъфне върху обувката ти.

Това, разбира се, ще го видиш и в Китай. И в други азиатски страни ще го видиш. Япония на лудата техника си е останала в това отношение мил азиатски оазис… Към тези стари вековни некултурни порядки са се прибавили и онези, които идат от Америка. И колкото Япония да си спуска щорите, колкото да си вардят поличките японските момичета, виолетовите светлини над хотели за любов, пълни с американци, стават все повече и повече. Япония иска да бъде Япония — нацията на света. Но тя все още знае какво е Америка, все още окото й е наплашено от нея. И тя в много отношения й подражава. Вярно, че подражанието е японско, че е минало през полицията, през мозъка, през митницата, през пропагандата, че е съобразено. Все едно каква е формата и степента — това подражание съществува. Колкото пъти се опитах да похваля Япония за онова в нея, което е хубаво, толкова пъти и министърът, и шофьорът, и милата администраторка в малкия хотел, в който спях, ми отвръщаха с най-важния за тях въпрос: а в Америка бил ли съм, виждал ли съм американците какво са направили… Америка — не зная обичат ли я или я мразят японците. На такъв въпрос сигурно само японецът може да отговори. Но че й имат страха и че искат много да й подражават и което е най-важното страшно много — да я изпреварят — е вън от всякакво съмнение. Мисля, че изпреварването на Америка — това е най-тайната и най-истинската задача, която лелее националистичната душа на всеки японец… Поради което, както казах, колкото и да си стиска поличките Япония, американското е надникнало и тука. И не зная дали вече Япония, колкото и силна още да стане, ще може да го напъди. Да не забравяме, че аз съм още на аерогарата, че още гледам оръфаната картонена кутия пред себе си и още не съм направил и три крачки на японска земя, дето се вика, освен по цимент, не съм стъпил още на японски калдъръм, на японска улица. Ала тъй или иначе, два часа вече ще станат, от две неща не съм си отлепил окото — от японците и от телевизора. И два часа вече телевизорът и на шега не мръдна око нещо друго да покаже, освен прословутия бейзбол — националната американска игра! Япония е спортна държава — това всички го знаем. Но покрай отиващите си вече типично национални японски игри от времето на самураите — властно и натрапчиво американският бейзбол завладява Япония. Без никаква съпротива. При всичкия си национализъм, ставайки бейзболисти, японците — не зная усещат ли го или не — също се американизират…