Гадателката
- Автор: Резник Майкл (Майк) Даймонд
- Серия: oracle #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сийка Нотева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гадателката». Краткое содержание книги:
Но най-опасно и издирвано от цели империи е едно изплашено момиченце, надарено със свръхестествена сила да предвижда, владее и унищожава. Името й е Пенелопа Бейли. От нейната воля зависи бъдещето на Вселената…
— Между другото, колко ще останете с детето?
— При вода за триста кредита — по-малко, отколкото очаквах.
— Ако не ви достигат пари, можете да работите.
— Не знам нищо за мините и минния бизнес.
Райън поклати глава.
— Нямах предвид това… Завъртял съм малък бизнес на най-горния етаж. Винаги мога да осигуря работа на една здрава жена… а и малкото момиче може да спечели доста.
— Не се интересувам.
— Ще се учудиш колко щедри могат да бъдат тези миньори.
— Забрави за това.
Райън вдигна рамене.
— Добре, ако си промениш мнението, обади ми се.
Мишката просто го погледна и той се върна обратно зад бара.
— Имаш ли нещо против един въпрос? — попита Райън, докато я гледаше как допива бирата си.
— Стига да е на друга тема.
— Какво правите ти и дъщеря ти по тези места?
— Може би съм омъжена за някого от миньорите.
— А може би аз съм султанът на Сириус V — отвърна той с усмивка. — Ако принадлежеше на някого от миньорите, досега да си попитала за него.
— Не принадлежа на никого — поправи го Мишката.
— Точно това имах предвид — съгласи се Райън. — И така, защо сте тук?
— Харесва ми пустинята.
— Търси ви полицията, нали? Какво сте направили там, в Хагард?
— Нищо.
— Никой не идва в Офир заради климата или гледката. Ако кажете кой ви преследва, ще мога да следя за появяването му.
— Търсим човека, който ни ограби — обади се Пенелопа. — Някой каза, че е в Офир.
— Забелязвам, че ви е оставил достатъчно пари да наемете кола и да си платите водата — развеселено ги погледна Райън. — Добър опит, хлапе.
— Вярно е — намеси се Мишката. — Родителите ми наеха колата и ми заеха пари.
— И живеят в Хагард?
— Точно така.
— Какво има на ъгъла на Четвърта и „Куотърмейн“? — попита барманът.
— Офисът на кмета.
— Балната зала „Офир“. Оттам идва името на това място.
— Не и сега — отвърна Мишката, без да трепне. — Събориха я преди три години.
— Не ти вярвам.
Мишката вдигна рамене.
— Вярвай на каквото си искаш.
Той я изгледа продължително, после и той вдигна рамене.
— По дяволите. Не е моя работа.
— Правилно.
— Просто поддържам разговора, скъпа. Тук е доста самотно през деня.
— Докато дойдат миньорите вечер?
— Точно така.
— Колко души идват?
— Зависи. Повечето от тях имат куполни модули, но човек не може истински да си почине в тях или да пообщува. Може да дойдат около двайсет и пет или повече.
— Толкова много?
— Изглеждаш изненадана.
— Не виждам никакви кораби или коли.
— Няма да ги оставят тук, а после да вървят шест мили, я. Използвай главата си, скъпа. — Той замълча за момент. — Ако вие наистина търсите някого от тях, ще ви се наложи да почакате доста, докато се появи тук. Повече от осемдесет миньори са навън. Най-добре ще е да се качите на колата и да го потърсите, като обходите мините, когато спрат работа при залез слънце.
— Може би ще го направя — отговори Мишката. — В каква посока са мините?
— На северозапад. Просто карайте по следите.
— Благодаря. Прекалено съм уморена, а и днес е твърде горещо, за да излезем отново. Но ако не се появи тази вечер, ще се отправим към мините преди изгрев слънце да ги огледаме.
— И после какво? — полюбопитства Райън.
— Ще се върна в Хагард да доведа полицията.
Барманът се изсмя.
— Какво толкова смешно казах?
— Няма да дойдат в тази дяволска дупка заради един крадец. Вероятно само един масов убиец би ги накарал да се довлекат дотук.
— Тогава какво да правя, ако го намеря? — Мишката продължи да играе ролята, но все повече й се искаше Пенелопа да не се бе обаждала.
— Горе има един човек, който може да ви помогне — заяви тайнствено Райън.
— Едва ли е миньор — отбеляза саркастично Мишката.
— Чували ли сте за Оли Трите юмрука?
— Кой не е чувал за него. — Мишката продължи притеснено: — Той ли е тук?
— Не. Това е човекът, който го уби преди няколко месеца.
— Той не е мъртъв — изтърси Пенелопа.
— Не е ли? — възкликна с тържествуваща усмивка Райън. — И откъде знае това малката дама?
Объркана, Пенелопа погледна безпомощно Мишката.
— Как се казва мъжът горе? — попита тя студено, без да обръща внимание на неуместната реплика на момичето.
— Казва, че името му е Бънди, но аз го познах от обявата за главата му — той е Вечното хлапе.
— Вечното хлапе — повтори Мишката. — Странно име дори и за Границата.
Райън кимна.
— Но му приляга. Той е някакъв каприз на природата или мутант. Растял нормално до осемнайсет-деветнайсет години, а през последните два-три века не пораснал и с един ден.