Мечтата на една принцеса
- Автор: Робертс Нора
- Серия: cordina’s royal family #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечтата на една принцеса». Краткое содержание книги:
— И сам мога да се справя, когато и както преценя.
— Да. — Бри се усмихна отново. След това усмивката й се превърна в смях и тя отметна глава назад. Страхът й се стори много далечен. С напрежението можеше да се справи много по-лесно. — Можеш, и още как. Сигурно затова се чувствам толкова спокойна до теб. Тази вечер последвах съвета ти.
— Кой точно?
— Да наблюдавам. Имам добър баща. Положението му не е леко, нито пък му е било леко през изминалата седмица. Забелязах, че прислугата се отнася към него с уважение, но без страх, затова реших, че е справедлив. Ще се съгласиш ли с мен?
Лунните лъчи си играеха в косата й и превръщаха перлите в капки сълзи.
— Напълно.
— Александър е… Коя е точно думата? — Бри тръсна глава и вдигна очи към небето, движение, което подчерта бялата й бледа шия. — Май трябва да кажа предприемчив. У него има напрежението на значително по-възрастен човек. Изглежда от това има нужда. Още не е решил дали му харесваш. — Тя отново изви глава и Рийв откри, че очите й са на едно ниво с устите му.
— Не е.
— Това притеснява ли те?
— Хората не са длъжни да ме харесват.
— Ще ми се да имам твоята самоувереност — прошепна Бри. — Както и да е, открих, че каквото и да изпитва, едно от нещата е недоволство. Сега, като казах, че искам да се поразходя навън и те помолих да ме придружиш, той се подразни. За него семейството е нещо много ценно, незаменимо.
— Александър смята, че ти си негова отговорност — поясни Рийв.
— Това, което смята, ще трябва да се промени. Бенет е различен. Такава луда глава е! Сигурно е от възрастта му, или пък от това, че е най-малкият син. И въпреки това ме наблюдава така, сякаш всеки миг мога да се спъна и той трябва да е до мен, за да ме подкрепя. Ами Лубе, какво мислиш за него?
— Не го познавам.
— Нито пък аз — отвърна кисело тя. — Искам мнението ти.
— Приема много сериозно поста си.
Това не бе уклончив отговор, реши Бри, ала не беше и отговорът, който искаше да чуе.
— Ти си изключително прям човек, нали? Не е ли това типично американска черта?
— Това е просто начин да премахнеш украшенията, които само се пречкат. Ти също ми изглеждаш доста пряма жена.
— Наистина ли? — Тя сви устни и се замисли. — Може и да е истина, но може и да е така само за момента, защото е необходимо. Не мога да си позволя никакви ненужни украси, нали така.
Вечерята бе преминала в много повече напрежение, отколкото си бе давала сметка, отбеляза Рийв, докато я наблюдаваше как потрива длани в каменния парапет. Беше уморена, ала той добре разбираше нежеланието й да се прибере в стаята, където единствената й компания щяха да са въпросите без отговори.
— Бри, мислила ли си да отделиш няколко дни и да заминеш някъде? — Тя вдигна глава, Рийв усети набъбващия в гърдите й гняв и постави ръка на рамото й. — Не става въпрос да избягаш. Човешко е.
— Не мога да си позволя човешки слабости, докато не разбера коя съм.
— Лекарят каза, че амнезията е временна.
— И какво означава временна? — попита го Бри. — Седмица, месец, година? Това не е достатъчно, Рийв. Няма просто да си седя и да чакам нещата сами да се появят пред мен. В болницата сънувах разни неща. — Тя затвори очи за миг, пое си дълбоко въздух и продължи. — В тези сънища бях будна, но същевременно не бях. Нещо не ми позволяваше да се движа. Навсякъде цареше тъмнина и не можех да помръдна. Гласове. Чувах разна гласове и се опитвах, напрягах се да ги разбера какво казват, да ги разпозная, ала ме обземаше страх. В съня си изпитвам невероятен ужас, а когато се събудя, ужасът не си е отишъл.
Той дръпна силно от цигарата. Бри му разказваше без емоции и това спокойствие му разкри много.
— Била си упоена.
Тя се обърна към него много бавно. На слабата светлина очите й горяха.
— Ти откъде знаеш?
— Лекарите трябваше да те прочистват. От състоянието, в което са те поели в болницата, съдят, че си държана дрогирана. Дори и паметта ти да се върне, Бри, може да не успееш да си спомниш всичко, случило се през седмицата, когато са те държали в плен. Това е нещо, което трябва да приемеш още сега.
— Добре. — Тя стисна устни, докато се увери, че гласът й ще възвърне силата си. — Ще го запомня. Какво още знаеш?
— Не е много.
— Казвай.
Той метна цигарата през парапета и тя полетя надолу.
— Добре. Отвлечена си по някое време в неделя. Никой не може да каже точното време, защото си излязла сама с колата. В неделя вечерта са се обадили на Александър.