Скрита звезда
- Автор: Робертс Нора
- Серия: stars of mithra #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Скрита звезда». Краткое содержание книги:
Нежна и уязвима, Бейли Джеймс не знае името си, нито защо носи голяма пазарска чанта с повече от един милион долара, пистолет и безценен син диамант. И докато двамата се впускат в търсене на улики за самоличността на Бейли и нейния живот, тя също се влюбва. Любовта между двамата не е единственото, което е застрашено от това, което може да се крие в миналото на Бейли — животът им също е в опасност. Опитвайки се да разгадаят мистерията около парите, оръжието и диаманта, двамата трябва да се преборят и с тайнствения мъж, който търси три диаманта и е готов на всичко, за да ги има.
Можеше да я вземе, просто да я положи върху книгите и записките и да се зарови в нея. Почти усещаше великолепния ритъм, който би бил техен и само техен.
И макар да знаеше, че това би било правилно, би било прекрасно, знаеше, че не би било нито едното, нито другото, не сега, не тук.
— Никога не съм желал друга жена, както желая теб. — Зарови пръсти в косите й и обърна главата й към себе си, докато очите им се срещнаха. — По дяволите, съсредоточи се за минутка. Погледни ме.
Бейли не виждаше нищо друго. Не искаше нищо друго. Тялото й бе леко като облак, в съзнанието й нямаше нищо друго, освен него.
— Целуни ме пак, Кейд. Когато го правиш, то е като някакво чудо.
Като се молеше да възвърне силите си, той опря чело в нейното, докато дишането му се възстанови.
— Следващия път, когато те целуна, ще знаеш какво става. — Стана и я вдигна на ръце.
— Главата ми се върти. — Тя прихна и я опря на рамото му.
— На кой главата му не се върти? — С героично според него самообладание я положи на дивана. — Подремни си.
— Добре. — Бейли послушно затвори очи. — Стой тук. Спокойно ми е, когато си тук.
— Да, ще бъда тук. — Кейд прокара ръце през косите си и я загледа как се унася. Някой ден щяха да се смеят на това, помисли той. Може би когато имат внуци.
Остави я да спи и се върна към работата си.
Тя дълбаеше почвата. Слънцето бе като факел в сапфиреното небе. Земята наоколо бе скалиста и изпечена в приглушени оттенъци на кафяво, червено и лилаво. Силен и остър бе мирисът на градински чай от бледозелените храсти, подаващи се от пукнатини и цепнатини в земята. Бейли се справяше с работата си с помощта на лопата и чук.
Под тясната сянка на един заоблен камък седяха две жени и я наблюдаваха. Тя изпитваше силно чувство на задоволство, още по-силно, когато ги погледна и им се усмихна.
Едната имаше къса коса, която грееше като мед, и остро, лисиче лице. И макар очите и да бяха скрити зад големи тъмни очила, Бейли знаеше, че те бяха много, много тъмнозелени.
Другата имаше абаносовочерни коси, въпреки че сега те бяха прибрани под широкополата сламена шапка с глупави червени цветя по периферията. Разпусната, косата й би падала тежко чак до кръста. Тя подхождаше на магията на лицето й, на млечнобялата кожа и невъзможно сините очи.
Само като ги погледнеше, я обливаше вълна от любов. Това бе връзката на доверието и споделения живот. Гласовете им звучаха като музика, далечна песен, от която можеше да чуе само откъслеци.
„Бих изпила една студена бира“.
„Каквото и да е студено“.
„Колко дълго мислиш, че ще продължи“?
„До края на живота ни. Следващото лято Париж. Определено.“
„Ако можеш достатъчно задълго да я измъкнеш от скалите“.
„И от гадовете“.
„Определено“.
Усмихна се заради това, че говореха за нея, държаха на нея дотолкова, че да говорят. Щеше да отиде в Париж с тях. Ала за момента се бе захласнала по интересното образувание, надяваше се да намери нещо, което си струва, нещо, което можеше да вземе и да изследва, после да направи от него нещо интересно за своите приятелки.
Трябваше търпение и набито око. Каквото и да намереше днес, щеше да го сподели с тях.
После внезапно сините камъни само дето не паднаха в ръката й. Три съвършени сини диаманта с невероятен размер и блясък. И Бейли ги разгледа по-скоро с удоволствие, отколкото с изненада, завъртя ги в дланта си и почувства как силата им попи в тялото й.
Бурята връхлетя бързо и злобно, скри пламтящото слънце. Тъмнина покри пейзажа. Сега настъпи паника, трябваше много да се бърза. Да се бърза, да се бърза. По един камък на всяка от тях, преди да е станало прекалено късно. Преди да е ударила светкавицата.
Но вече бе прекалено късно. Светкавицата раздра небето, остра като кинжал, и тя бягаше, бягаше накъдето й видят очите. Сама и ужасена, стените се затваряха около нея, а светкавиците удряха в петите й…
Събуди се задъхана, просната върху дивана. Какво бе сторила? Мили Боже, какво бе сторила? Залюля се, притисна ръка към устата си и изчака треперенето да отмине.
В стаята бе тихо. Нямаше гръмотевици, нямаше светкавици, нямаше бури, които я преследват. В отсрещния ъгъл Кейд дремеше в един фотьойл под светлината на лампа с абажур. В скута му лежеше разтворена книга.
Успокояваше я просто да го вижда там, с разпилени в краката му листи, с чаша на масата пред него. Бе протегнал удобно кръстосаните си крака.
Дори в съня си изглеждаше силен и стабилен. Не я бе оставил сама. Бейли едва се сдържа да не пропълзи в скута му и да заспи отново, сгушена в него. Той я привличаше, прекалено силно действаше на чувствата й. Сякаш нямаше значение, че го познаваше от по-малко от двадесет и четири часа. В края на краищата, тя и себе си не познаваше от много по-отдавна.