Времето, в което живях, и хората, с които работих
- Автор: Бонев Станиш
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Времето, в което живях, и хората, с които работих». Краткое содержание книги:
Изработването на документите изискваше значителни познания и висока компетентност по механизма на управление на народното стопанство в цялост и на неговите части. При това не просто познаване на досегашните нормативни актове, а и на постановките за тяхното радикално преустройване, за привеждането им в съответствие с принципите и изискванията на новата система на планиране и ръководство на народното стопанство. Това беше трудна и много отговорна работа.
Наложи се да се увеличи броят на хората, които ежедневно да работят по тези документи. Първоначално се привлякоха на щатна работа Владимир Ваканов — началник отдел „Методология“ в плановия комитет, и като нещатни сътрудници: Иван Гелев — главен специалист в Комитета по труда и работната заплата, Исак Леви — главен специалист в плановия комитет, проф. Борис Първулов — доцент във Висшия икономически институт, проф. Витали Таджер — от Софийския университет и ст.н.с. Стоил Кодинов — от Икономическия институт на БАН. От апарата на Министерския съвет бяха включени съветниците: Борис Панчев — юрист, Йордан Азгоров — финансист. Всеки един от горепосочените даде своя личен принос за подготовката на нормативните документи.
В края на септември почти всички министерства и ведомства внесоха своите предложения за правилници и наредби. Същото направиха и членовете на работната група. Така по всеки документ има по два варианта. Осигури се препис и на действащите в момента нормативни актове в съответната област. Организира се тяхното последователно обсъждане. Наложи се групата да заседава почти ежедневно.
При дискусията нямаше чинопочитание. Налагаше се взаимното уважение, изслушване мнението на опонента и търсене на решение чрез доказателства от теоретична и практическа гледна точка. Всякакви „пагони“ на един или друг член на групата бяха свалени. Всеки участник в дискусията свободно, без ограничения на времето, можеше да изрази своето мнение не веднъж, а многократно. Търсеше се най-добро, рационално решение на даден проблем, на възникнала ситуация.
Дискусията по подготовката на документите продължи повече от три месеца. Трябваше да се докладват на председателя на правителството и да се внесат за приемане на специално заседание. В средата на януари 1965 г. Т. Живков насрочи среща с работната група за запознаване с подготвените материали. На срещата бе поканил и председателя на Държавния комитет за планиране — доц. инж. Апостол Пашев, председателя на Комитета по труда и работната заплата — генерал Мишо Мишев, министъра на финансите — Димитър Попов, и председателя на Българската народна банка — Кирил Несторов.
Подготвените проектодокументи докладва Гриша Филипов, с присъщия му руски акцент. Като приключи, се предостави думата на Д. Попов. Той сложи очилата си, прелисти малкото си бележниче и спокойно каза:
— Както посочи преждеговоришият, Филип Григоров…
Бурен смях огласи залата. Т. Живков не разбра за какво се смеем, и попита:
— Какъв е този смях?
Ат. Белински отговори:
— Смеем се, че Попов обърна името на Гришата, вместо Гриша Филипов, го нарече Филип Григоров.
— Защо бе, Попе? — фамилиарно се обърна той към Д. Попов.
— Той обърна наопаки цялото ми министерство, та защо аз да не обърна името му!
Т. Живков със своя заразителен смях обиколи два пъти с бавни крачки масата, около която бяхме насядали.
Специално искам да отбележа, че Д. Попов беше изключително колоритна личност. Той беше кмет на София и един от най-добрите български министри на финансите. Способен финансист и с природно надарено чувство за хумор. Винаги поддържаше предложенията за усъвършенстване на новата система и със симпатия се отнасяше към нас, работещите по тези въпроси. Като дългогодишен министър на финансите беше един от най-авторитетните членове на правителството. Не случайно по-късно той първи беше удостоен със званието „Заслужил икономист“.
Отварям скоба за руския акцент в говора на Гриша Филипов. Той е роден в Украйна. Майка му е рускиня, а баща му е бил там като икономически емигрант. В края на 30-те години семейството му се връща в България и тогава Гришата започва да учи бащиния си език. Завършва гимназия и за антифашистка дейност попада в затвора. Получава доживотна присъда. След победата на 9 септември 1944 г. заминава за Москва да учи висше икономическо образование. Като отличник продължава и аспирантура. По тази причина той смесва майчиния с бащиния си език и въпреки стремежа му да говори литературно български, окончанията на думите му завършваха с неправилно поставяне на ударението и на частицата „та“. Гриша Филипов бе родолюбец и патриот от висока класа.