Блейз
- Автор: Джонсон Сьюзен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блейз». Краткое содержание книги:
Такива си бяха малките градчета, нищо не оставаше скрито. Нейната компаньонка отбеляза със самодоволна физиономия:
— Можем само да се молим, ако детето се роди, кожата му да не е прекалено смугла.
Спечелила пълното и неотклонно внимание на дамата до себе си, която бе разтворила широко очи в почуда, доволно хилещата се матрона отбеляза:
— Но детето ще бъде прекрасно, прекрасно, без съмнение. Луси посещава разни странни местенца денем.
Но никакви придумвания не биха изкопчили от нея и думичка повече.
Колкото и неясни да бяха фактите, уханието на греха беше неустоимо и преди да е минал и час, новата клюка обиколи залата със скоростта на горски пожар.
Полковник Брадок остави Милисент да отпива от шерито си и да клюкарства с другите съпруги на инвеститорите в един малък салон и придружи Блейз до балната зала за нейния първи танц. Оркестърът свиреше жизнена и весела мазурка и тези, които вече танцуваха, се носеха с енергични движения в приповдигнато настроение. Дори в центъра на залата, претъпкана с гости, Блейз изпъкваше измежду останалите с топлия блясък на кожата си и разкошната си, украсена с перли рокля, копринената рамка на нейната хубост. Тя веднага бе обкръжена от ухажори и партньори за танците, чийто намерения бяха напълно предсказуеми. Полковникът грациозно отстъпваше място на кавалерите на дъщеря си и тя се озова в ръцете на висок господин с грижливо подредена коса, който се представи с мекия провлечен изговор на тексасец. Той танцуваше добре, каза й, че била по-хубава от синчеца в родния му край и й предложи да се оженят на другата сутрин с искреност, която тя намери за смущаваща. Блейз се усмихна, отказвайки учтиво и бе спасена от по-нататъшни обяснения от следващия си партньор, който настояваше за своя танц.
Тя се забавляваше истински, защото танците винаги бяха удоволствие за нея, а хората се държаха открито и неангажиращо и разговорите, когато успееше да ги отклони от комплиментите, се въртяха около добива на злато, който я интересуваше толкова силно. В нормалния ход на събитията би минало още известно време, преди тя да забележи високия, тъмнокос мъж в елегантен вечерен костюм измежду стотиците суетящи се гости. Тази вечер обаче в мига, в който той влезе в залата, спокоен, със стройна фигура, изискано облечен, движещ се с гъвкава, непринудена походка, която говореше за спокойствие и самоувереност, всички разговори секнаха, всички глави се обърнаха към него и в залата се възцари неловко мълчание.
Непосветена в сочната тема на тазвечерните клюки, Блейз не можеше да разбере защо всички се бяха вторачили в забележителния мъж, освен може би защото беше красив. Може би просто винаги, когато той влизаше някъде, разговорите замлъкваха, гадаеше тя. Той явно беше външен човек, въпреки диамантените копчета и вечерния костюм и когато човек се вгледаше по-отблизо, разбираше, че той определено е индианец. Изумена, Блейз осъзна, че това е нейният индианец. Сърцето й запрепуска. Това как да е, красотата и произходът му също, но защо гостите до един бяха вперили погледи в него? Загледана от дансинга, защото нейният партньор изведнъж бе спрял насред танца, Блейз видя как невероятно привлекателният мъж спря за миг и пое тежестта на тишината, на очакването и засилващия се шепот от коментари.
Неговите изумителни тъмни очи плъзнаха погледа си из залата, спряха се на Луси и след това с абсолютно хладнокръвие фиксираха случайно събралата се група от управници, които приемаха гостите. Проправяйки си път сред проблясващите диамантени копчета, той спокойно поздрави първо някои от по-незначителните бюрократи. „Добър вечер. Приятно време. Да, необичайно топло за юни“, подхвърляше той с изтънчеността на светски човек. Сановниците, за разлика от него, изглеждаха напрегнати. Красивата тъмнокоса Луси Атънбъроу, следваща в редицата, погледна към него и на лицето й проблесна усмивка, а възрастният мъж, застанал до нея с блеснало от потта плешиво теме, проследи погледа й с убийствена физиономия.
Хейзард отвърна на усмивката й, без да обръща внимание на смръщването, и протегна ръка към съпругата на върховния съдия, която най-неочаквано се изчерви. Поднасяйки няколко умели комплимента, той задържа за малко ръката й и след това, преминавайки по-нататък, протегна ръка към върховния съдия.
— Добър вечер — каза Хейзард подкупващо, — разбрах, че законодателната сесия най-после е приключила. Предполагам, че това е истинско облекчение за вас.