Последният герой (Легенда от Света на Диска)

Ордата бе спряла да поеме дъх и тютюнев дим на възвишенийце в края на зеленикавата долина. Снегът покриваше с дебела пелена земята, но въздухът беше почти мек. И вече се усещаше боцкането на мощно магическо поле.

— Виж, четенето е друга работа — изказа се Коен. — Нищичко против нямам човек, дето чете по малко. Щото се случва да ти попадне в ръцете карта с дебел хикс по средата и някой начетен човек може да ти обясни какво означава.

— Например, че картата е на Тръкъл, а? — подхвърли Уили Момъка.

— Именно. Като едното нищо.

— Аз мога и да чета, и да пиша — призна си Злия Хари. — Извинете, ама такава ми е работата. Заради нея са и обноските. Задължително е да си учтив с хората, когато ги побутваш към края на дъската над басейна с акулите… Така е по-злобно.

— Хари, никой за нищо не те укорява — успокои го Коен.

— Ха, не че някога съм имал акули — натъжи се Хари. — Трябваше да се сетя какво става, когато Джони Безръкия ме уверяваше, че още са малки и не са им се изострили перките. Животинките само си плуваха весело и просеха риба. Щом съм решил да хвърля някого в басейна на мъченията, значи искам да бъде разкъсан на парченца, а не да опознае същността си и да постигне единение с Космоса.

— И акула щеше да ми дойде по-добре от тия риби — намръщи се Калеб.

— А, не, акулата има вкус на пикня — възрази Коен и подуши въздуха. — • Като се заприказвахме…

— Ей на туй му викам гозба — изпревари го Тръкъл.

Тръгнаха по миризмата през каменен лабиринт и стигнаха до входа на някаква пещера. Менестрелът видя с изумление, че всички измъкнаха мечовете си от ножниците.

— На таквиз гозби вяра да нямаш — опита се да го просвети Коен.

— Но нали току-що се разправихте преспокойно с чудовищни побъркани демонични риби! — възкликна шашнатият бард.

— Не, бе, монасите бяха побъркани, а рибата… за нея е трудно да се каже. Все тая, щото като срещнеш побъркан монах, знаеш с кого си имаш работа, а да завариш такива ухания тука… направо си е загадъчна тайна.

— Е, и? — не разбра певецът.

— Ами от тайни се умира.

— Вие обаче не сте умрели досега.

Мечът изсвистя във въздуха и на менестрела му се стори, че чува съскане на нажежена стомана.

— Аз ги разгадавам тайните — добави Коен.

— О, с меча… както Карелинус се справил с Тсортянския възел ли?

— Момко, нищичко не знам за такъв възел.

На малка площадка между камънаците над огъня къкреше котле с вариво, а възрастна дама се занимаваше с бродерия. Бардът не очакваше да завари такава гледка тук, но пък дамата беше прекалила малко с… младежкия стил на облеклото си, а буквите по покривчицата, обкръжени със ситни цветчета, се подреждаха в надпис „Нож в гърба за теб, свиньо“.

— Виж ти, виж ти — промълви Коен и прибра меча в ножницата, — знаех си аз кой е минал през онуй място. Как си, Вена?

— Добре изглеждаш, Коен — отвърна тя невъзмутимо, сякаш ги очакваше. — Момчета, искате ли да хапнете нещо топличко?

— Ъхъ — ухили се Тръкъл. — Нека първо бардът го вкуси.