Магизточник
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магизточник». Краткое содержание книги:
Появата му е достатъчна да тласне Света на Диска, който — естествено — е плосък и се носи в пространството върху корубата на огромна костенурка, към безмилостна тавматургична война.1
На пътя му се е изпречил единствено Ринсуинд, най-некадърният магьосник, който иска да спаси света или поне онази негова част, където се намира самият той.
Нови герои се включват в приключението — Конина, варварката — фризьорка, Найджъл Разрушителя (чиято майка и до ден-днешен го кара да носи вълнено бельо) и може би първото юпи сред духовете, според което в маслените лампи има голям неразработен потенциал.
Този път приключението се пренася на изток или към главината, или накъдето си ще. И не само преписва на воля от Омар Хаям, от „Похитителите на изчезналия Кивот“, от „Хиляда и една нощ“ и сладникавите филмчета по тях, но ги пренаписва, без да му трепне ръката.
Една длан затисна устата му. Пръсти измъкнаха кутията от ръцете му.
Конина се завъртя край него, вдигнала полите си, за да уцели точно с пета мишена зад кръста на Ринсуинд. Някой изскимтя в ухото му и пльосна на пода. Момичето завърши пируета, докопа две шишета, отчупи дъната им в ръба на лавицата и отново стъпи на пода, насочила назъбените краища към клиентите на кръчмата. Оръжието се наричаше „морпоркски кинжал“ на уличния жаргон.
Пред тази гледка типовете загубиха всякакъв интерес към Конина.
— Някой грабна шапката — изфъфли Ринсуинд с пресъхнали устни. — И се измъкна през задната врата.
Момичето го прониза със сърдит поглед и хукна към вратата. Тълпата се раздели по рефлекс, както акулите отстъпват пред освирепял свой събрат. Ринсуинд побърза да се шмугне след Конина, преди да са си съставили мнение и за него.
Изхвърчаха в друга уличка и се втурнаха по нея. Ринсуинд се мъчеше да не изостане от момичето. Не забравяше, че гонещите я обикновено настъпваха разни остри предмети. Той не беше уверен дали тя ще се сети, че е на нейна страна, каквото и да означаваше това в момента.
Ръмеше рехав умърлушен дъждец. А в края на уличката се виждаше синкаво сияние.
— Чакай!
Ужасът в гласа му я накара да забави крачка.
— Какво не е наред?
— Защо и той е спрял?
— Ей сега ще го попитам — решително заяви Конина.
— А защо е целият в сняг?
Тя се обърна към него с ръце на хълбоците, а единият й крак потропа от досада по влажния калдъръм.
— Ринсуинд, познавам те само от един час, но вече не мога да повярвам, че си оцелял досега!
— Да, ама точно това съм направил, нали? Имам нещо като дарба. Питай когото щеш. Пристрастен съм.
— Към какво?
— Към живота. Увлякох се на млади години и не искам да се отказвам от този порок. Повярвай ми, има нещо сбъркано!
Конина се озърна към силуета, обгърнат от синкав ореол. Човекът май се взираше в онова, което държеше.
А по раменете му се трупаше сняг като обилен пърхот. Смъртоносен пърхот. Ринсуинд имаше изострен усет към подобни положения, затова подозираше, че мъжът се е пренесъл в свят, където никакъв шампоан не помага срещу сполетялата го напаст.
Промъкнаха се покрай лъщяща от капки стена.
— Да, странна гледка — призна Конина.
— Говориш за личната му виелица ли?
— Не виждам да се притеснява. Дори се усмихва.
— Усмивката му е доста замръзнала.
Украсените с ледени висулки ръце на човека бяха вдигнали капака на кутията и блясъкът на октарините се отразяваше в чифт алчни очи, обрамчени със скреж.
— Познаваш ли го? — попита Конина.
Ринсуинд вдигна рамене.
— Виждал съм го. Наричат го Лари Лисугера или Фези Пора, нещо такова. Просто краде. Той е безобиден.
— Изглежда въз студеничък — потръпна момичето.
— А, предполагам, че душата му сега е на по-топло място. Как мислиш, дали да не затворим кутията?
— Вече е безопасно — обади се гласът от сиянието. — Така ще погинат всички врагове на магьосничеството.
Ринсуинд нямаше никакво намерение да се доверява на шапката.
— Имаме нужда от нещо дълго — промърмори той, — за да затворим капака. Да речем, нож. Не ти ли се намира?
— Гледай на другата страна — предупреди го Конина. Последваха шумолене и поредният ароматен полъх. — Можеш да се обърнеш.
Ринсуинд получи дълъг трийсетина сантиметра метателен нож. Пое го внимателно. По острието още искряха мънички парченца метал от последното точене.
— Благодаря. — Изгледа я за миг. — Да не съм ти взел последния?
— Имам си.
— Бях готов да се хвана на бас.
Той посегна предпазливо с ножа. Щом острието доближи кутията, побеля и от него се вдигнаха изпарения. Ринсуинд изскимтя лекичко, защото студът проникна и в ръката му — изгарящ, пронизващ студ, който пропълзя до рамото и безмилостно посегна към мозъка му. Ринсуинд принуди скованите си пръсти да се размърдат и мъчително помести капака с върха на ножа.
Сиянието избледня. Снегът премина в лапавица, после се стопи в дъждец.
Конина го избута и взе кутията от замръзналите ръце.
— Жалко, че няма какво да сторим за този тип. Някак не е редно да го зарежем така.
— Няма да ни се сърди — убедено заяви Ринсуинд.
— Да, но нека поне го облегнем на стената.
Той кимна и хвана замръзналия крадец за ледената ръка. Хлъзгавата повърхност се изплъзна от пръстите му и тялото падна по гръб на калдъръма.