Жената в бяло

Докато тя говореше, свърнахме по една криволичеща пътека и се приближихме към красива дървена беседка, построена като миниатюрна швейцарска хижа. Изкачвайки стъпалата, видяхме, че в единствената й стая стоеше млада дама. Изправена до грубо скована маса, тя наблюдаваше степта и хълмовете, които се откриваха в една пролука между дърветата, и разсеяно отгръщаше листата на малкия скицник, лежащ до нея. Това бе мис Феърли.

Как мога да я опиша? Как мога да я отделя от собствените си чувства и от всичко, което се случи по-късно? Как мога да я видя отново такава, каквато бе, когато очите ми за първи път се спряха на нея — такава, каквато трябва да бъде за очите, които ще я видят в тези страници?

Докато пиша, на бюрото ми лежи акварелната рисунка на Лора Феърли. Направих я по-късно на същото място и в същата поза, в която я видях за първи път! Поглеждам я и от тъмния зеленикавокафяв фон на беседката пред погледа ми ярко се открояват светлите очертания на нежната девическа фигура, облечена в скромна муселинова рокля на едри райета от бледосиньо и бяло. Шал от същата материя загръща плътно раменете й, а малката сламена шапчица в естествен цвят, украсена семпло и пестеливо с панделка в тон с роклята, хвърля мека пер лена сянка върху горната част на лицето й. Косата й е със съвсем лек оттенък на кафяво — не, не е лененоруса и все пак е светла; не е златиста, но блясъкът й е почти златист, тъй че се губи тук и там в сянката на шапката. Тя е просто разделена на две и прибрана на тила, а линията около челото й се очертава от естествени малки къдри. Веждите са доста по-тъмни от косата; а очите са с онзи мек, прозирен тюркоазеносин цвят, който тъй често се възпява от поетите и тъй рядко се среща в живота. Прекрасни по цвят очи, прекрасни по форма очи — големи, нежни и кротко замислени, чиято красота струи от непорочната истинност на погледа, извираща от най-съкровените им дълбини, и се озарява при промяната на всеки техен израз със светлина, идваща от един по-чист и по-добър свят. Очарованието — тъй деликатно и все пак тъй категорично изразено, — с което те обливат лицето, така скрива и преобразява неговите малки, естествени човешки несъвършенства, че е трудно да се преценят относителните качества и недостатъци на всички останали черти. Не е лесно да се забележи, че долната част на лицето е прекомерно източена към брадичката, за да бъде в пълна и правилна пропорция с горната част; че носът, избягвайки орловия наклон (който при жените е винаги остър и жесток независимо от абстрактното му съвършенство), е съгрешил мъничко по посока на другата крайност и е пропуснал идеалната правота на линията; и че когато се усмихва, сладките, чувствени устни са в плен на леко нервно потрепване, което ги изтегля малко нагоре в единия ъгъл, към едната й страна. Възможно е тези недостатъци да се забележат а нечие друго женско лице, яко те трудно се открояват в нейното. Тук са неуловимо свързани с онова, което принадлежи само и единствено на нейното изражение, а цялата негова жизненост, в която участвуват всички останали черти, е подчинена на вълнуващия подтик на очите.