Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Годината е 1381. Едно младо момиче очаква с трепет Майския празник — в близкия замък Рейвънскрофт ще има голямо пиршество, на което е поканена и тя заедно с годеника си, писар в замъка. Нито мрачните предзнаменования, нито слуховете за селски бунтове и размирици, нито дори неизясненото убийство на една прислужница могат да помрачат възторженото настроение на Биатрис. Но неприятностите следват една след друга — изчезва синът на мелничаря, кралски служител е намерен мъртъв. Може би старият свещеник има право, като твърди, че в Полунощната кула на Рейвънскрофт са си дали среща силите на злото?
Тогава идва най-страшното — тайнственият убиец нанася нов удар. Биатрис и годеникът й са разделени навеки. Писарят Ралф съзнава, че и неговият живот е в опасност, и че убиецът сигурно го преследва, защото единствено той подозира къде се намира кръстът на Бритнот — скъпоценна реликва от ранно-християнската епоха, която според легендите е скрита някъде край замъка Рейвънскрофт. Но писарят би могъл да разкрие убиеца, само ако на негова страна са любовта и вярата на Биатрис. А Биатрис вече знае, че смъртта не е край, а начало на нов път и нови изпитания за човешката душа…
Вратата към кулата рязко се отвори и отец Ейлред излезе навън. На раменете му беше наметната сребристо-златиста мантия, а в ръцете си, покрити с бяла ленена кърпа, държеше съда с причастието. Едно момче от замъка носеше запалена свещ пред него.
— Това е отец Ейлред! — възкликна Биатрис. — Сигурно носи причастие на някой болен в замъка. Отец Ейлред! — извика тя, но свещеникът продължи да върви, без да се обръща.
— Трябва да тръгвам. — Гласът на Клотилда сега беше гърлен и дрезгав. — Не мога да остана тук.
Биатрис се огледа, но спътницата й вече беше изчезнала. Тя тръгна към Лъвската кула. Може би трябваше да се качи и да види Ралф.
— Исус да е с теб, мистрес Ароунър.
Младият мъж, когото беше видяла по-рано през нощта, със свежото си, весело лице и щръкнала коса, стоеше на калдъръма зад нея.
— Почакай малко. — Той протегна ръце.
— И защо? — Един сребърен диск кръжеше между нея и младежа, но изведнъж изчезна.
Той тръгна към нея. В светлината на ранната утрин тя забеляза, че лицето му е загоряло от живот на открито, а очите — светлосини. Сега беше облечен в кожен жакет без ръкави върху бяла батистена риза, кафяви вълнени гамаши върху меките кожени ботуши и черен колан около тънката талия. Той приближи. Тя забеляза колко хубави бяха зъбите му, колко чист и спретнат беше.
— Кой си ти? — попита Биатрис. — Защо непрекъснато ме предупреждаваш да внимавам?
— Казвам се брат Антоний.
Биатрис се усмихна.
— Това е името на любимия ми светец. Антоний от Падуа, францисканецът. Леля Катрин има негова малка статуетка.
Брат Антоний се засмя.
— Искаш ли да се поразходиш с мен?
— Но кой си ти? Още някоя останка от миналото на този замък?
Лицето на Антоний посърна.
— Няма значение кой съм аз. Най-важното е коя си ти, Биатрис. Разбери, че Ралф все още е в голяма опасност, а и ти също.
— Но аз съм мъртва! — засмя се тя. — Вече съм отвъд всяка болка.
— Смъртта не е край — сериозно отвърна Антоний. — Тя бележи ново начало. Оставих те да бродиш, но сега трябва да поговоря с теб. Мисля ти само доброто, кълна се в раните Христови. После ти сама ще решиш дали да последваш съвета ми или не.
— Знаеш ли кой ме уби?
Антоний поклати глава.
— Това знае само Бог.
— Тогава защо не се намеси?
— Напротив, Биатрис. Затова съм тук.
— Откъде да бъда сигурна? — отсече тя и в мига, в който проговори, дворът на замъка отново се промени. От калдъръма изникна бесилка. Стълбовете й бяха високи около пет метра, на всеки имаше по три напречни греди, от които се люлееха и гърчеха в смъртна агония трупове. Жестокият рицар отново беше тук, седнал на черния си боен кон, и ги наблюдаваше. Жени с деца пищяха и молеха за милост, но кралят и неговите оръженосци им се присмиваха. Жертвите бяха избутвани нагоре, слагаха им примките, после дърпаха стълбите и нови тела започваха да танцуват във въздуха.
— Дръпни се! Ела насам! — Антоний беше до нея. Ухаеше на сочна трева и билки.
— Какво е всичко това? — прошепна Биатрис.
Но Антоний я отведе, нашепвайки й успокоителни думи. Скоро излязоха от замъка и тръгнаха към Дяволската горичка. На половината път той спря и седна на тревата, подканяйки я с жест да направи същото. После стисна ръцете й, както би направил Ралф, и ги разтри между своите, като напрегнато я наблюдаваше.
— Не знам кой те уби, Биатрис. Убиецът искаше всъщност да премахне Ралф, твоя любим. Това го знам. Ти си наистина мъртва, Биатрис Ароунър. Няма връщане назад. Не можеш да продължиш живота, който напусна.
— Това раят ли е или адът? — смело попита Биатрис.
— Това не е определено място, Биатрис. — Той направи пауза. — То е като здрача, заключен между нощта и деня. Смъртта е пътуване, което отнема цяла вечност. Ако умреш, обърната към Бога, ти пътуваш към него, а той е вечен.
— Пътуване ли? — попита Биатрис. Антоний кимна.
— Пътуване към вечността, но ти още не си го започнала.
— Защо?
— Защото не искаш да потеглиш.
— Какво искаш да кажеш? — попита Биатрис.
Той протегна ръце с разтворени пръсти.
— Ти притежаваш разум, любов и воля. Първото може да предвижда, второто да бъде твоя цел или не, зависи от теб. Но третото е най-важното. То определя действията ти. Волята е тази, която те задържа тук. Ти си решила да останеш, защото имаш недовършена работа.
— Ами Гудман Уинтроп? Онези чудовища го взеха.
— Той беше направил своя избор.
— И той ли ще пътува към Бога?
— Бог винаги ще го призовава, но ако Гудман Уинтроп и в смъртта си е такъв, какъвто беше в живота, той цяла вечност ще отказва да чуе този зов и ще се отдалечава от Бога към себе си, към своята порочност. Затова беше отнесен от демоните. Те не дойдоха от ада, Биатрис, а от самия него.