Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
След думите му в стаята настана мълчание, но Бенджамин не се остави да бъде сплашен.
— Чакайте малко — каза той решително. — Селкърк беше вечерял преди да отида при него снощи — нали?
Фарингтън кимна.
— Дойдох тук с гарафа вино. И храната, и виното за Селкърк бяха опитани от пазачите, нали?
— Така е — отвърна Фарингтън.
— Посети ли някой Селкърк, след като аз си тръгнах?
— Не! — извикаха пазачите в хор.
Бенджамин поклати глава.
— Невъзможно. Някой трябва да е отишъл при него.
— В подножието на стъпалата имаше двама пазачи — отговори Фарингтън. — И още двама пред стаята. Вратата беше заключена и залостена.
— Освен при обичайната процедура — обади се един от войниците.
— Каква е тя? — попита Кейтсби.
— След като мастър Даунби си тръгне, винаги изчакваме малко, после отваряме вратата на килията, за да се уверим, че всичко е наред.
— И? — попита Бенджамин.
— Нищо. Селкърк седеше на писалището и си мърмореше нещо.
— Има ли таен проход към килията? — попитах аз.
Фарингтън презрително се изсмя.
— За Бога, човече, това е Тауър, а не някакъв бордей! Погледни сам — той посочи сивите гранитни стени. — И преди да ме попиташ — дори фокусник не може да се изкатери по десет-дванайсет метрова гола стена, и джудже не би се промъкнало през тесните прозорци!
— Може би не е убийство — заяви Агрипа, — а самоубийство.
— Невъзможно — отвърна Фарингтън. — Двамата с мастър Кейтсби претърсихме помещението. Не открихме нищо.
Бенджамин ме дръпна за ръкава и ме поведе към писалището на Селкърк, но от него не липсваше нищо: омазнените късчета пергамент и двете мръсни пера, напукани и сухи, се търкаляха по повърхността му. Бенджамин ги вдигна, подуши ги и ги захвърли обратно.
— Вече казах — извика Фарингтън, — че съм претърсил стаята — нищо не липсва!
Внезапно Кейтсби пристъпи рязко напред с тревожен израз.
— Това е истинска загадка. Човек седи в заключена и охранявана килия. Няма отрова, нито са му носили лекове, а на сутринта е намерен убит, без следа от отровата, която е станала причина за смъртта му.
— И убиецът е загадка — обади се Бенджамин. — Той трябва да е оставил тук бялата роза.
— Единственият отговор — намесих се нагло, гледайки в упор Агрипа — е, че Селкърк е бил убит по начин, който противоречи на природните закони.
— Селкърк — каза тихо доктор Агрипа — е бил убит и смятам, че неговият убиец е сред присъстващите тук — той вдигна ръка, за да спре всякакви възражения. — Но сега не е време да обсъждаме това. Трябва да уведомим кралицата. Ще се срещнем по-късно в покоите й.
Кейтсби нареди да отнесат тялото на Селкърк и да приберат вещите му в чувал. Всички излязохме тихо, съзнавайки, че доктор Агрипа беше казал истината. Убиецът беше един от нас.
Час по-късно се срещнахме в разкошната, тапицирана с коприна приемна на кралица Маргарет в кралските покои. Помня, че беше тъмно, над Темза вилнееше гръмотевична буря и едри капки дъжд биеха в пъстрите стъкла на прозорците. Пламъкът на восъчните свещи се отразяваше в сребърните и златни украшения, докато заемахме местата си около дългата полирана маса. Кралица Маргарет седеше начело, превила рамене, обградена от Кейтсби и Агрипа, а зад тях се издигаше мрачната злокобна фигура на капитан Мелфорд. Цялата й свита, включително управителят Фарингтън, присъстваше. Кралицата изглеждаше бясна. Тя тропна по масата с юмрук.
— Селкърк е бил убит! — започна Маргарет. — И убиецът е тук, в Тауър — може би в тази стая. Той е и предател, член на Les Blancs Sangliers. Въпросът е защо е бил убит Селкърк и по-важно, от кого? Няма нужда — продължи тя, хвърляйки ми убийствен поглед, — да говорим за черна магия. Убийството е нещо материално и убиецът на Селкърк ще почувства осезаемо конопеното въже, когато му нахлузят примката на врата! Но първо — тя хвърли нежен поглед към Бенджамин, — разкри ли нещо затворникът?
Бенджамин се намръщи, заслушан в трополенето на дъждовните капки отвън.
— Всичко, което ми каза, вече споделих със сър Робърт Кейтсби. Селкърк беше луд, но имаше моменти на проблясъци. Ваше величество, той говореше за покойния Ви съпруг, великия крал Джеймс, и за скитанията си из Париж. И непрекъснато припяваше:
— Нещо друго?
— Питах го защо е в затвора и веднъж ми отговори: „Защото мога да броя дните.“
— Това ли е всичко? — попита Кейтсби.
— Да, сър Робърт. Защо? Трябва ли да има още нещо?
— Тогава нека изясним кой какво е правил — намеси се бързо кралица Маргарет. — Аз и сър Робърт бяхме в града. Тръгнахме, мастър Даунби, по същото време, когато ти отиде в килията на Селкърк. Доктор Агрипа беше с негова светлост кардинала. Къде бяха всички останали?