Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
Когато Жорж даде знак за тръгване, Елизабет Бенжамен, майка ми, дойде да ме попита дали всичко е наред — имаше късмет, че не съм чанта или чадър, защото тогава щеше да ме забравя толкова често, че щяхме да се прочуем в цяла Европа.
Преди да се качи в автобуса, Жорж ме свали от гърби си, сложи ръце на раменете ми и каза:
— Слушай, не мога да искам това от Едит и Оли, но имам нужда от един от вас. Става дума за майка им, нали разбираш… При теб е друго, ти си вече почти мъж… Ще се върнеш пак на мястото си веднага щом минем.
Не разбирах какво иска от мен, но чувствах, че се опитва да ме прекара, и това никак не ми се нравеше. Другите вече се бяха качили и нямах търпение да ги последвам.
— Приготвихме ти легло — продължи той, усилвайки натиска на ръцете си. — Анри-Джон… това е единственият начин да се измъкнем без проблеми. Не искаш да отида в затвора, нали?
Завъртях отрицателно глава, тъй като явно очакваше отговор.
— Много добре. Чудесно, момчето ми! Безспорно си даваш сметка, че съм изживял много тежък момент, и имаш право, капнал съм от умора. Но никога не съм се съмнявал, че в случай на нужда мога да разчитам на теб.
Все така не разбирах какво си е наумил. Умората, грижите и емоциите му придаваха объркан вид, който при така стеклите се обстоятелства малко ме безпокоеше. А безмълвните сенки, които ни заобикаляха, не ми действаха по-успокояващо въпреки близостта на автобуса.
Накрая все пак ме пусна. Само че в момента, когато се качихме в автобуса, ме отведе направо в дъното, където майка ми ме посрещна с протегната ръка и с толкова лъчезарна усмивка, сякаш току-що бях спечелил бог знае каква награда.
— А аз си мислех, че ще се уплашиш! — прошепна тя, докато се навеждаше към мен, при което най-сетне разбрах каква очарователна изненада ми бяха подготвили.
Замръзнах на място, но ръцете на Жорж отново се озоваха на раменете ми и ми отрязаха пътя за отстъпление.
— Събуй поне обувките си — подкани ме той.
При мисълта, че трябва да легна в ковчега — макар че благодарение на усилията им той действително приличаше повече на легло, отколкото на смъртно ложе, — почувствах, че ми премалява, и ме обзе дива паника. Очите ми плувнаха в сълзи, докато Елизабет ми развързваше обувките и обясняваше, че във всичко това няма нищо кой знае колко необичайно. Ненавиждах бялата й крехка шия, която се мержелееше пред погледа ми, и с удоволствие бих я извил, ако имаше начин да го сторя. Междувременно мярнах подлакътника на една от седалките и мигом се вкопчих в него с една ръка — ако искаха да го пусна, щеше да им се наложи да я откъснат, — а в това време Жорж ме наставляваше да се престоря на заспал и да не мърдам до момента, в който не ми кажат. Когато майка ми събу обувките ми, изпитах усещането, че ей сегичка ще завия с пълно гърло. Устните ми вече трепереха, гадеше ми се и бях готов да се строполя на пода, когато чух зад гърба си гласа на Едит.
— Отивам с него! — заяви тя толкова решително, че Жорж и майка ми не успяха дори да гъкнат.
Бях сащисан. Преглътнах сълзите си и се отказах от невероятния цирк, който се канех да им разиграя — можех чудесно да имитирам загуба на съзнание и целият да посинея. Тя мина покрай мен, стрелна ме с очи, легна в ковчега и придърпа едно одеяло върху себе си. Хвърлих на майка ми убийствен поглед и се наместих до Едит.
Когато Жорж включи двигателя и угаси плафониерите, тя стисна ръката ми толкова силно, че чух как костите ми изпукаха.
Миналата година, когато Евелин ни съобщи, че напуска училище, за да „работи като фотомодел“, аз нищо не казах и не й проговорих дни наред. В действителност, впрочем именно така и си го бях представял, „работата“ й се състоеше в това да навлича рокля след рокля — ще рече, през повечето време да се мотае само по гащички, — а един дръвник да я снима от сутрин до вечер.
Двамата с Едит дълго обсъждахме въпроса и се оказа, естествено, че съм бил просто задръстен и че не всички момичета свършвали в някой бардак или затъпявали неспасяемо, както непрекъснато съм намеквал. Понякога се съгласявах, че допускам чувствата ми да надделеят над разума, но бях не само единственият мъж в семейството, но и единственият, поне според мен, който виждаше света такъв, какъвто е в действителност, а не какъвто му се иска да бъде — точно това и лежеше в основата на всичките им проблеми. Времето ме опроверга, поне в едно отношение. Исках Евелин да използва в живота по-скоро главата си, отколкото задника, а тя си послужи и с двете. Сега фотосеансите са само случайни, защото ония явно си дадоха сметка, че не й липсват идеи. Не е изключено дори да са й предоставили кабинет и няколко цветни молива. Това, разбира се, е чиста проба злорадство от моя страна, тъй като именно на нея дължат концепцията за някои модели, включително един на вечерна рокля, с която Едит побърза да се обзаведе. Но за едно бях прав, а именно, че като баща, а и поради отказа ми да се впускам в разследвания, които само напразно биха разчовъркали раната, отстоявах и ще продължа упорито да отстоявам идеята за лошото влияние на средата. Накратко онова, от което се страхувах и за което бях прав, макар че и до днес думите засядат в гърлото ми, бе сексуалното падение на Евелин.