Митични представи

С огромно усилие за самоконтрол се сдържах не само докато излизахме от генералските покои, но и докато не се оказахме на такова разстояние, че почетната стража да не може да ни чуе. Когато най-накрая отворих уста, съумях да овладея предателската нотка на истерия, която инак би могла да издаде истинските ми чувства.

— Както ти рече, Аахз — отбелязах нехайно, — има армии и… армии. Нали така?

Люспестият мъж обаче не се заблуди нито за миг.

— Истерията няма да ни докара доникъде, момче. Сега на нас ни трябва здраво мислене.

— Извинявай — натъртено му отвърнах, — ама не беше ли тъкмо „здравото мислене“, което ни вкара в тая каша?

Аахз направи гримаса:

— Добре де, добре! Признавам си, че когато отначало прецених ситуацията, прозяпах туй-онуй.

— Туй-онуй? — невярващ на ушите си, повторих като ехо аз. — Сър, тази блага служба, дето ми я уреди, с нищо не напомня онова, което ми описваше, докато ме печелеше за идеята си.

— Усещам бе, младок — въздъхна демонът. — Определено ти дължа едно извинение. Намирисва ми, че наистина ще се наложи да поработим.

— Да поработим! — изпищях аз, като леко загубих контрол. — Това ще си бъде чисто самоубийство.

Аахз тъжно поклати глава.

— Ето че пак се палиш повече, отколкото трябва. Няма защо да се самоубиваме. Имаме избор, нали схващаш?

— Разбира се — язвително го срязах. — Могат да ни убият нашествениците, а биха могли да ни ликвидират и момчетата на Злабрадва. Колко глупаво, че не се сетих. Знаеш ли, господине, за един миг се обезпокоих.

— Нашият избор — сурово ме поправи той — е да се захванем с тази шибана мисия или да вземем парите и да избягаме.

В печалния сумрак, обременил мозъка ми, се прокрадна лъч надежда.

— Драги Аахз — рекох с истинско благоговение, — ти си гений. Хайде да тръгваме.

— Къде да тръгваме, момче?

— Обратно към хана, то се знае. Колкото по-скоро, толкоз по-добре.

— Хм, това не беше една от нашите възможности — надсмя ми се моят ментор. — В никой случай.

— Но ти каза…

— Казах „да вземем парите и да избягаме“, а не само „да избягаме“ — отново ме поправи той. — Нийде няма да ходим, преди да сме се видели с канцлера Гримбъл.

— Ама, Аахз…

Тук бях яростно прекъснат:

— Няма „Ама. Аахз“! Това скромно увеселително пътешествие ни струва цял куп пари. Ще трябва поне да си ги върнем, ако не и да сме на малка печалба.

— Нищо не ни е струвало — тъпо подхвърлих аз, после се изкашлях предизвикателно.

— О, напротив, струва ни времето за пътуване и времето, през което нямаше уроци. Туй също си има известна цена.

— Но…

— Пък и тука — продължи демонът — са заложени по-важни неща.

— Например? — притиснах го аз.

— Ами… например, м-м-м…