Жените на Цезар (Част I: Сервилия)

Луций Декумий вече го чакаше. Беше седнал на ръба на кушетката и понеже беше нисичък, краката му висяха над тритона, изобразен на пода. В ръцете си държеше разпънат свитък.

— Навярно проверяваш дали сметките на Колегията са точни, преди да си ги предал на градския претор? — предположи Цезар.

— Нещо подобно! — съгласи се той.

Цезар отиде до водния часовник да се увери, че не е закъснял.

— Според това малко животинче е време да слезеш долу, татенце. Може и да не дойде навреме, още повече ако Силан не поглежда часовниците вкъщи. И все пак госпожата не създава впечатление да е безразлична към времето.

— Няма да ти трябвам, Паво, затова просто ще я въведа вътре и си отивам — сбогува се с него Луций Декумий и бързо се изнесе.

Цезар седна зад писалището и се зае с писмото до Орадалтида, царицата на Витиния. Едва беше нагласил листа пред себе си, когато вратата се отвори и влезе Сервилия. Цезар се оказа прав: гостенката ценеше точността.

Той се изправи и мина пред писалището, за да я посрещне. Стори му се любопитно, че тя му протяга ръка като мъж. Беше придърпал другия стол пред масата, нищо че не беше сигурен къде ще разговарят. Може би нямаше да е добре да поставя помежду им такова голямо писалище: при определени обстоятелства повече интимност би била от полза. Но майка му се оказваше права: човек трудно можеше да разбере жена като Сервилия. За да не сбърка, Цезар я настани на стола и се върна на мястото си зад писалището.

Сервилия беше доста запазена за своите трийсет и шест години. Беше облечена в елегантна, яркочервена роба — макар да се доближаваше до цвета на проститутските одежди, някак запазваше добрия тон и дори внушаваше чувството за целомъдрие. Да, Сервилия беше хитра! Лъскавият плат отразяваше така светлината, че изглеждаше по-скоро син. Косата й беше сресана на път, така че скриваше ушите й, и прибрана на кок. Доста необичайна прическа, но отново в рамките на благоприличието. Имаше малка уста, светла и гладка кожа, черни очи с тежки клепачи и дълги, извити мигли. Цезар подозираше, че усърдно скубе веждите си, но което беше най-любопитно: дясната й страна сякаш бе отпусната. Беше го забелязал и у сина й Брут.