Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Усетила, че я наблюдава, Ан се извърна към него с едва доловима неловка усмивка.

— Не би могъл да го понесеш, нали, Гай?

— Не. Не ме питай защо. Не бих могъл. — Забеляза, че усмивката й си остана някак озадачена, а може би и раздразнена.

— Но да откажеш толкова голяма поръчка…

Това вече го ядоса. Стига вече с тази работа.

— Просто я мразя — произнесе спокойно той.

— А не бива.

Той махна нервно с ръка.

— Мразя я, понеже ти го разказах, докато се разхождахме тук двамата!

— Хайде сега и ти, Гай!

— Тя е въплъщение на всичко, което мразя — продължи той, вперил поглед пред себе си. — От време на време ми се струва, че мразя целия свят. Никакво благородство, никаква съвест. Именно такива като нея имат предвид хората, когато твърдят, че Америка е незряла, че Америка възнаграждава безчестието. Тя е от ония, които гледат пошло кино, играят в пошли филми, четат списанията с любовни историйки, живеят в едноетажни къщички и принуждават мъжете си да изкарват всяка година все повече и повече пари, та да купуват на изплащане, от ония, които развалят семействата на съседите си…

— Престани, Гай! Същинско дете си! — Тя се отдръпна от него.

— И като си помисля, че съм я обичал — добави Гай, — обичал съм я без резерви — лошо ми става.

И двамата спряха, вперили очи един в друг. Трябваше да й го каже незабавно, и то тук — най-грозното, което би могъл да каже. Искаше му се да изпита и нейното неодобрение, може би да види как му обръща гръб и го оставя да довърши разходката сам. Веднъж-дваж, когато бе проявявал неблагоразумие, се бе случвало да го изостави. С несвойствен студен и безизразен глас, който го ужасяваше, понеже чувствуваше, че тя може да го напусне и повече да не се върне, Ан каза:

— Понякога съм склонна да мисля, че все още си влюбен в нея.

Той се усмихна и тя омекна.

— Прощавай — промълви той.

— О, Гай! — Тя отново протегна ръка, сякаш го молеше за нещо, и той я пое. — Само да можеше да се отърсиш от незрелостта си!

— Някъде четох, че емоционално хората не се променят.

— Не ме интересува какво си чел. Хората съзряват. Ще ти го докажа, ако ще това да е последното, което ще направя в живота си.

Отведнъж се почувствува уверен.

— И за какво друго мога да си мисля в момента? — навири глава той, снишавайки глас.

— Че никога досега не си бил по-близко до мисълта да се освободиш от нея, Гай. За какво друго би трябвало да мислиш според теб?

Той още повече навири глава. Върху една сграда с големи розови букви бе написано: ТОМ XX, и тутакси му се прииска да узнае какво значи това, да попита Ан. Прииска му се да я попита защо, когато беше с нея, всичко беше много по-лесно и просто, ала от гордост не го стори, а и въпросът бездруго бе риторичен — за Ан би било невъзможно да отвърне с думи, понеже отговорът беше просто Ан. Така беше от деня, в който я срещна в тъмния сутерен на Института по изкуствата в Ню Йорк; онзи дъждовен ден, когато, лутайки се вътре, се обърна към единственото живо същество наоколо — китайския червен дъждобран с качулка. Червеният дъждобран с качулка се извърна с думите: „До 9А се стига от първия етаж. Напразно сте били път чак дотук.“ Последва живият й весел смях, от който гневът му като по чудо се изпари начаса. Постепенно се научи да се усмихва — отначало се плашеше от нея, изпитваше мъничко презрение към новата й спортна тъмнозелена кола „С кола е по-практично — заяви Ан, — когато живееш в Лонг Айланд.“ В ония дни изпитваше презрение към всичко и курсовете, които посещаваше тук и там, му служеха само за да се увери, че знае всичко, което му преподаваха, или за да установи колко бързо може да го научи и да се махне. „Как влизат хората според теб, ако не с връзки? Има време да те изхвърлят, ако не те одобрят.“ В последна сметка възприе нейната гледна точка — правилната гледна точка — и изкара една година в труднодостъпната Академия по архитектура „Диймс“ в Бруклин благодарение на това, че баща й се познаваше с човек от Управителния съвет.