Роузана (Роман за едно престъпление)
- Автор: Валё Пер, Шьовал Май
- Серия: martin beck #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васа Ганчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роузана (Роман за едно престъпление)». Краткое содержание книги:
— Що за глупости! Освен това не обичам ром — намръщи се Мартин Бек.
— Ами вземи коняк тогава. Не се безпокой за Кафка. Ако се обади, аз ще се погрижа за него. Английският ми е перфектен.
— Няма да се обади. Имаш ли прахчета за главоболие?
— Не, но получаваш шоколадов бонбон.
Мартин Бек се върна в стаята си. Въздухът бе плътен и застоял, но той не искаше да пуска вътре студа и се отказа да проветрява.
Алберг все още го нямаше, когато половин час по-късно му звъня. Зае се със списъка на екипажа на „Диана“. Съдържаше осемнайсет имена и адреси на различни места в страната. Шест от тях бяха в Стокхолм, а две от имената бяха без адрес. Двама живееха в Мутала.
Когато стана три и половина, реши да последва съвета на Колберг. Подреди бюрото и си сложи палтото и шапката.
По пътя за дома влезе в една аптека и купи кутийка аспирин.
В шкафа откри малко коняк, изсипа го в чаша бульон и с нея в ръка се прибра в спалнята. Когато жена му малко по-късно се появи с грейката, той вече спеше.
На другата сутрин се събуди рано, но остана в леглото до осем без четвърт. Тогава стана и се облече. Чувстваше се значително по-добре и главоболието бе изчезнало.
Точно в девет отвори вратата на канцеларията си. На бюрото му имаше плик с червена лента „експресно“. Той го отвори с показалец, преди да се е съблякъл.
В плика се намираше списъкът на пътниците.
Погледът му веднага се закова на нейното име:
„Макгро, Роузана, мис, САЩ — самостоятелна каюта А 7.“
10.
— Знаех си, че имам право — твърдеше Алберг. — Просто го чувствах. Колко пътници е имало на парахода?
— Шейсет и осем по списъка — отвърна Мартин Бек и попълни цифрата в документа пред себе си.
— Има ли им адресите?
— Не, само националностите. Ще бъде адска работа издирването на всички тези хора. Някои можем, разбира се, да зачеркнем. Деца и стари лелки например. Освен това имаме персонал и екипаж, които също трябва да издирим. Това прави още осемнайсет души, но техните адреси ги имам тук.
— Каза, че според Кафка е заминала сама. Ти какво мислиш?
— Не изглежда да е имала компания. Живяла е сама в каютата. Според плана на парахода тя е била най-отдалечената на средната палуба.
— Да си призная, това почти нищо не ми говори — въздъхна Алберг. — Макар че ги гледам тия лодки няколко пъти в седмицата всяко лято, фактически не знам как изглеждат. Никога не съм бил на борда на някоя от тях. И трите ми изглеждат еднакви.
— Съвсем еднакви, разбира се, не са. Мисля, че трябва да надзърнем на „Диана“. Ще разбера къде се намира сега — рече Мартин Бек.
Той разказа за посещението си в „Жилет“, даде на Алберг адресите на щурмана и капитана, които живееха в Мутала, и обеща да се обади пак, щом разбере къде е параходът „Диана“.
Чак като свърши разговора с Алберг, влезе при шефа със списъка на пътниците.
Хамар го поздрави с напредъка и го помоли да замине и да огледа парахода час по-скоро. Междувременно списъкът с пътниците оставаше грижа на Колберг и Меландер.
Меландер не изглеждаше много въодушевен от задачата да издири адресите на шейсет и седем души, пръснати по цялото земно кълбо. Той седеше в стаята на Мартин Бек със своето копие от списъка на пътниците в ръка и бързо пресмяташе:
— Петнайсет шведи, от които петима Андершон, трима Юхансон и трима Петершон. Звучи обещаващо. Двайсет и един американци. Тоест без един. Дванайсет немци, четирима датчани, четирима англичани, един шотландец, двама французи, двама южноафриканци — тях ще трябва да ги търсим с тамтами, петима холандци и двама турци.
Той си изтръска лулата в кошчето и пъхна списъка в джоба си.
— Турци. По канала Йота — промърмори и излезе от стаята.
Мартин Бек се обади в параходството. „Диана“ бе на котва в Бохус, малко селище край езерото Йота, на около три километра от Гьотеборг. Там трябваше да ги посрещне човек от кантората и да им покаже парахода.
Обади се на Алберг и му съобщи, че взима следобедния влак за Мутала. Договориха се да тръгнат на следващия ден в седем, за да стигнат в Бохус към десет.
Като никога се прибра в къщи не в пиков час и метрото бе почти празно.
Жена му беше почнала да разбира колко важен е този случай за него и си позволи само слаб протест, когато й съобщи, че заминава. Подреди чантата му сред враждебна тишина, но Мартин Бек се престори, че не забелязва демонстративната й надутост. Разсеяно я целуна по бузата и напусна дома си половин час преди тръгването на влака.
— Не се погрижих да ти запазя стая в хотела — съобщи Алберг, който го чакаше с колата извън гарата в Мутала. — Имаме чудесен диван, на който можеш да спиш.