Белият нинджа (Част II)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белият нинджа (Част II)». Краткое содержание книги:
— В Япония е пълно с психоаналитици — равнодушно отвърна Сенжин.
Джъстин отмести глава от лунния лъч, който блестеше в очите й, после тихо продължи:
— Докторката беше жена, мургава като циганка. Чувствах се неудобно — богата католичка, фрашкана с пари, но с опустошена душа. Странно, но още помня как бях облечена по време на първия сеанс — мини пола от бутиците на „Мери Куонт“ и фина пепитена блузка. Току-що бях приключила поредния си луд лондонски пазар. След сеанса се погледнах в голямото стенно огледало и изпаднах в ужас. Следващия път се появих с джинси и обикновена памучна риза. Хони никога вече не ме видя с други дрехи…
Джъстин замълча. Беше й трудно да се рови в миналото, да си спомня каква глезена и нещастна хлапачка е била. Дори с Никълъс не беше споделяла този период от живота си. Но как става така, че излива душата си пред един непознат човек? Въпросът бързо избледня и се изплъзна от упоеното й съзнание.
— Хони носеше огромни сребърни обици от Мексико, обличаше шарени селски поли, тъкани на ръка в Гватемала. Изобщо не обръщаше внимание на външния си вид, в това отношение примерът й беше заразителен за мен. Тя ме научи да се вглеждам в себе си, да обръщам внимание на тъмните празноти в душата си, които предпочитах да не забелязвам. Не беше лесно, понякога ми се струваше направо непосилно. Често избухвах в ридания и не можех да се спра. Но Хони бдеше край мен, придаваше ми част от своята душевна сила. Сякаш беше чудодеен знахар, попиващ болката ми.
— Тя притежаваше безгранична способност да утешава. Като икона, като светица. В нейната компания си представях, че се намирам в църква — в моята собствена идеализирана църква, която приема болката, вместо да я раздава с широка ръка. Представях си Хони като член на религиозен орден, а себе си — като нова послушница, която трябва да бъде подложена на многобройни тестове, за да докаже, че е достойна да бъде приета в него.
— Това беше най-големият ми проблем — никога не можех да приема, че съм достойна за истински човешки отношения. Изобщо не допусках, че мога да обичам някого и да приемам любовта му. Бавно и постепенно започнах да проумявам обаче, че Хони ме обича. Тя виждаше всичките ми недостатъци, подложи на анализ греховете ми, а после ме прие. И все още ме обича.
— Какво откритие беше това за мен! Естествено, в началото не можех или по-скоро не исках да повярвам. Но Хони ми помогна и в това. Бях отишла при нея като див звяр, готов да се ръфа до смърт. А тя ме отучи да се хапя, след което излекува раните, които си бях причинила сама. „Ще нося бремето на греховете ти, когато ти не си в състояние да го вършиш, казваше тя. Най-важно сега е да разбереш, че вече не си сама!“ Аз, разбира се, си зададох въпроса къде е капана, какво иска от мен тази жена?
— Оказа се обаче, че Хони е единственият човек на този свят, който не иска от мен абсолютно нищо. Обичаше ме така, че аз неволно се научих да обичам себе си. — Извърна глава и попита: — Ти обичаш ли себе си, Сенжин? Май че не… Струва ми се, че отделяш прекалено много внимание на начините, по които контролираш живота си. И Никълъс е такъв. Стопява се в мрака, промъква се безшумно, на моменти дори не диша. Владее до съвършенство тези неща, но не владее себе си. И при теб ли е същото, Сенжин, или греша?
Сенжин не отговори.
— С теб се чувствам като със съпруга си. Как е възможно това?
Сенжин знаеше отговора на този въпрос, но за нищо на света не би й го казал. Предварително знаеше, че тази вечер ще бъде интересна, много интересна.
Джъстин се чувстваше като увиснала над пропаст, овързана в собствените си чувства. Докосването на Сенжин я разтърси като електрически ток, не можеше да повярва на това, което става. Не, невъзможно! Тялото ми не може да се чувства така! То ми изневерява, а аз изневерявам на Ник! Чувстваше се като болна от треска, краката й омекваха, дробовете й пареха, в главата й се въртяха объркани мисли, далечни и недостижими като звездите над главата й.
Лунната светлина висеше като сребърна дантела между дърветата. Трябва да съм сама и да чакам завръщането на Ник, помисли си тя. Но не съм. Вместо това съм с този японец, искам да усетя тялото му върху мен, вътре в мен…
Сенжин я вдигна на ръце, отнесе я на верандата, стискайки здраво китките и глезените й. Тя притисна нос в плитката трапчинка на рамото му и се разрида.
Умът й се мяташе в пламъци, но те бяха нищо, в сравнение е жаравата, която изгаряше тялото й.
Сенжин усети тази жарава, сякаш се бе изправил над отворена пещ. Моментът беше изпълнен с върховна наслада, дълго бе мечтал за него.
— Обещах да ти дам пример как болката и удоволствието се превръщат в неделимо цяло — каза той.