Триумфът на сукубата
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Джорджина Кинкейд #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Триумфът на сукубата». Краткое содержание книги:
— Нищо… ми няма.
— Не е вярно. Обади се на лекаря си… или поне се прибери.
— Не, ще отмине. Освен това имам много работа. Трябва да напиша нов график и да направя инвентаризация.
— Това е лудост. И аз мога да го направя.
Тя поклати глава и отказа, но аз настоях. Накрая Пейдж се предаде, което само потвърди, че нещата са сериозни. Тези, които спореха с нея, рядко печелеха.
И така, изкарах смяната, като свърших и нейната работа. Бях изтощена, но и доволна, притеснявах се за нея и за бебето й. Когато затворихме, се отправих директно към предградията, следвайки упътванията на Бастиен.
Когато спрях пред къщата му, известно време можех само да стоя в колата и да зяпам с отворена уста.
До този момент имах много ясна представа каква е «американската мечта». Все пак бях жива по времето, когато се появи този израз. Бях видяла възхода му, бях видяла митологията, която го обграждаше, както и белите дървени огради и симпатичните, добре поддържани квартали. Дори бях гледала «Заложете на Бобъра». Братът на Сет, например, живееше в северната част на града и всичко при него беше като по книга.
Но това? Това беше американският мокър сън.
Къщата на Бастиен сякаш нямаше край — простираше се помпозно зад мраморната си тъмносива фасада. Дори и да имаше жена и семейство, едва ли щяха да използват цялото пространство. Освен това хората, които живееха в такива къщи, нямаха големи семейства. Все пак това беше поколението с по… колко — с по 1,75 деца?
Гаражът имаше три врати, както ми беше казано, а интересни храсти и декоративни дървета красяха моравата. Тъй като вече беше тъмно, не можех да огледам добре квартала, но едва ли щях да видя нещо много по-различно. Една от съседните къщи беше осветена и пълна с хора. Беше дори по-голяма от къщата на Бастиен и вероятно партито беше там.
— Опитваш се да компенсираш за нещо? — попитах, когато инкубът отвори вратата на къщата си.
Мич Хънтър ме заслепи с усмивка за милион долара.
— Скъпата ми сестра! И двамата знаем, че това не е истина. Харесва ми прическата ти.
Щях да се представя като Табита Хънтър, бях слаба и руса, но се бях съгласила с протестите му и намалих косата си до раменете. Целуна ме по бузата и ме вкара вътре за една бърза обиколка.
След няколко стаи всичко започна да ми се слива. Дървени подове с цвят череша. Разкошно боядисани стени. Лъскава черна техника. Ламперия. Джакузи отзад. Достатъчно спални за гости, за да приютят и женските скаути. Симпатични, закачливо подредени дреболии навсякъде.
— Не е ли малко прекалено? — попитах, посочвайки копие на молитвата «Отче наш», поставено в рамка във фоайето.
— Табита, любов моя, хората не могат да я карат само на хляб. Ние обаче можем да живеем на вкусни предястия и хамбургери, така че да вървим.
Тъй като бях на работа пристигнахме много след обявения час. Партито беше в разгара си. Може би все пак не трябваше толкова бързо да отписвам жителите на предградията.
— Мич! — извика един силен глас, докато си проправяхме път през тълпата. Повечето бяха облечени като за барбекю — с къси панталони и тениски с хавайски мотиви.
— Здрасти, Бил — отвърна Бастиен, подавайки ръка на обикновен, но и много спретнат мъж с прошарена черна коса. Разпознах го от снимките. Съпругът на Дана. — Това е сестра ми Табита. Нали нямаш нищо против, че я поканих?
— Не, не! Колкото повече, толкова по-весело! — той си позволи кратък изкуствен смях и ми се усмихна, а покрай очите му се появиха бръчици. — Особено такава красавица. Иска ми се да бях по-млад — пошегува се той и ми намигна.
Не успях да се сдържа, погледнах го през мигли и казах сериозно:
— За мен възрастта никога не е била от значение, Бил — хванах протегната му ръка. — Винаги е удоволствие да се поуча от хора с повече… опит.
Очите му се разшириха леко, в тях просветна интерес и една предупредителна лампичка.
— Е — каза той след един неловък момент, — трябва да се погрижа за гостите. — После се сети, че трябва да пусне ръката ми. — Вземете си нещо за ядене и не забравяйте да пробвате басейна.
Погледна замислено към мен и съблазнителната ми усмивка, поколеба се и неохотно отмина.
— Повече никога не го прави — изсъска Бастиен, повеждайки ме за ръката към кухнята.
— Кое?
— Не флиртувай с тези хора! Нали трябваше да ми помогнеш да изградя цялостния си образ, недей да си играеш със съпруга на мишената ми.
— Не си играя с него. Освен това какво значение има? Да скандализираме и двамата.
— Не. Само Дана. Шоуто е мое.
Погледнах го, но не казах нищо. Искаше ме като наблюдател, не като участник. Логично. Цялата слава за него, похвали от шефовете. Винаги е изпитвал нужда да блесне. Това беше една от причините да го харесвам — силното желание да докаже, че е най-добрият. Сигурно преди и аз съм била такава, но вече не. Ако зависеше от мен, с радост бих му предоставила цялата слава и богатство от това шоу.