Възкресяване
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 978-954-409-351-8
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Възкресяване». Краткое содержание книги:
И не сме сами.
— Май не е трябвало да кара кола — каза по-късно доктор Рено. — Но как да забраниш на фермер да шофира? А Джордж е сам, няма ни жена, ни пораснали деца, които да му вършат работата. Отнемеш ли му правото да кара, все едно му казваш да обяви фермата за продан.
Малко след като Патси и Мори потеглиха към супермаркета в Гейтс Фолс, госпожа Адел Паркър, пътуваща надолу по Сироа Хил, взе остър и коварен завой, където през годините бяха ставали много катастрофи. Караше бавно, затова успя да спре — в последния момент — на сантиметри от жената, която вървеше на зигзаг по средата на платното и с едната си ръка притискаше до гърдите си вързоп, подгизнал от кръв. Жената беше Патси Джейкъбс и другата ѝ ръка беше отрязана до лакътя. По лицето ѝ шуртеше кръв. Парче от скалпа ѝ беше провиснало над рамото ѝ, лекият есенен ветрец развяваше окървавените ѝ къдрици. Дясното ѝ око се беше залепило на страната ѝ. Красивото ѝ лице беше неузнаваемо, съсипано в един миг. Да, красотата е деликатна.
— Помогнете на бебчето ми! — изхлипа Патси, когато госпожа Паркър слезе от стария си студебейкър. Зад окървавената жена с подгизналия вързоп гореше белведерето, обърнато на покрива си. В него беше забита смачканата предница на пикапа на Самотния Джордж. Фермерът се беше привел над волана. Преобърната машина за вадене на картофи препречваше шосето. — Помогнете на бебчето ми! — Патси се опита да подаде вързопа. Адел видя, че увитото дете не е бебе, а момченце, чието лице липсваше, закри с длани очите си и запищя. След малко се осмели отново да погледне — жената беше паднала на колене, сякаш да каже молитва.
Друг пикап се появи иззад завоя и за малко не се удари в студебейкъра. Караше го Фърналд Деуит, който беше обещал на Джордж да помогне с ваденето на картофи. Той скочи от колата, изтича при госпожа Паркър и погледна жената, коленичила на пътя. После се втурна към двете смачкани коли.
— Какво правиш? — извика Адел. — Помогни ѝ! Помогни на жената!
Фърналд, който беше служил като морски пехотинец в Тихоокеанската война и беше виждал ужасни гледки, не се спря, само извика:
— И тя, и детето са пътници. Но за Джордж може би има надежда.
И не сгреши. Патси издъхна още преди да дойде линейката от Касъл Рок, а самотникът Джордж Бартън доживя почти до деветдесет. Но никога повече не седна зад волана на автомобил.
Ще си кажете: „Откъде знаеш тези подробности, Джейми Мортън? Тогава си бил само на девет.“
Така е, но ги знам.
През 1976, когато мама още беше сравнително млада, ѝ откриха рак на яйчниците. По това време бях второкурсник в Университета на Мейн, но прекъснах втория семестър, за да бъда с нея в последните ѝ дни. Макар че ние, децата на Мортънови, вече не бяхме деца (Кон работеше в обсерваторията на връх Мауна Кеа на Хаваите и изследваше неутронните звезди), всички се върнахме у дома, за да се грижим за мама и да подкрепяме татко, който беше толкова съкрушен, че беше станал безполезен — ходеше от стая в стая или с часове бродеше из гората.
Мама категорично заяви, че иска да прекара последните си дни у дома, и ние се редувахме да я храним, да ѝ даваме лекарствата или да седим до нея. Беше станала кожа и кости и заради болките беше на морфин. Странно нещо е морфинът. Разрушава бариери, дори прословутата сдържаност на янките. През един февруарски следобед, около седмица преди мама да си отиде, беше мой ред да седя при нея. Навън бушуваше снежна буря и беше кучешки студ, северният вятър свистеше в стрехите и разтърсваше къщата, но в стаята беше топло. Дори горещо. Както вече казах, баща ми търгуваше с течни горива и след онази стряскаща година в средата на шейсетте, когато едва не фалира, работата му потръгна и дори спести някой и друг долар.
— Махни тези одеяла, Терънс — простена мама. — Защо си ги натрупал върху мен? Заврях.
— Аз съм Джейми, мамо. Тери е в гаража с татко. — Отметнах единственото одеяло и зърнах нещо ужасно — под отвратително розовата ѝ нощница сякаш нямаше нищо. Косата ѝ (напълно побеляла още преди да заболее от рак) беше изтъняла и почти окапала. Устните ѝ, разтегнати в болезнена гримаса, оголваха венците и зъбите ѝ изглеждаха прекалено големи, почти конски. Само очите ѝ бяха същите: все още младежки и сякаш питащи: „Какво става с мен.“