Накарай ме
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Jack Reacher #20
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-393-7
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Накарай ме». Краткое содержание книги:
Ричър няма нищо против да помогне в едно случайно започнало разследване. Какво толкова би могло да стане? Съвсем скоро обаче невинната разходка се превръща в зловещо пътуване в сърцето на мрака — от престъпните гета на Лос Анджелис, Сан Франциско и Чикаго до най-скритите нива на киберпространството. Джак Ричър се изправя пред невъобразим кошмар. Но той никога не се е плашил. И никой не може да го накара да спре — да търси отговори и да раздава правосъдие.
И сигурно имаше магнитна карта за отваряне на всички стаи, която носеше на колана си или в джоба, или закачена на дръжката на количката.
— Мисля да отида при нея и да кажа „здрасти“ — обади се Ричър.
Той направи ляв завой пред стая 211 и още един пред стая 206, после спря до количката и погледна през вратата на стая 203.
Камериерката плачеше. И едновременно с това си вършеше работата. Беше бяла, слаба като вейка, вече на средна възраст и дърпаше след себе си чувал с хавлиени кърпи от банята. Освен това хлипаше и подсмърчаше, а по лицето ѝ се стичаха сълзи.
— Добре ли сте, госпожо? — подвикна Ричър отвън.
Жената спря, пусна чувала и се изправи. Въздъхна и се взря в Ричър, после се обърна и се вторачи в огледалото, а накрая отново се обърна към него, без да реагира, все едно беше установила, че вече няма смисъл да се притеснява за външния си вид. И се усмихна.
— Много съм щастлива — отговори тя.
— Ясно.
— Не, наистина. Съжалявам. Но господинът, който току-що освободи тази стая, ми е оставил бакшиш.
— И какво, за пръв път ли ви се случва такова нещо?
— Никога не ми се е случвало точно това — отговори жената.
Камериерката носеше престилка с голям джоб отпред. Тя внимателно извади от него един плик, като го държеше с две ръце. Беше по-малък от обикновените, за писма. Приличаше на плик, в който се изпращат отговори на луксозни покани за светски събития. Отгоре с писалка беше написано: „Благодаря“.
Жената отвори плика с върха на палеца си и извади от него банкнота от петдесет долара. На банкнотата се виждаше портретът на американския президент Юлисис Грант.
— Петдесет долара — каза жената. — Никога не са ми давали повече от два долара.
— Отлично — каза Ричър.
— Тези пари са много важни за мен. Не можете да си представите.
— Радвам се за вас — отговори Ричър.
— Благодаря ви. Явно все пак понякога се случват чудеса.
— Знаете ли защо градчето се казва Мадърс Рест?
Жената замълча за малко. После го погледна изпитателно.
— Питате ли ме, или ще ми кажете?
— Питам ви.
— Не, не знам.
— Не сте ли чували някаква история за това?
— За кое?
— За някаква майка — обясни Ричър. — Която си е починала — или буквално, или в преносен смисъл.
— Не — отговори камериерката. — Никога не съм чувала нищо.
— Можете ли да ми отворите стая двеста и петнайсет?
Жената отново замълча за малко. После попита:
— Вие сте господинът от стая сто и тринайсет, нали? А снощи бяхте в стая сто и шест?
— Да.
— Не мога да ви отворя стаята, ако не сте настанен в нея. Съжалявам.
— Стаите са резервирани от компанията. Всички сме колеги. Трябва ни да влизаме във всички. Работим заедно.
— Мога да отида да проверя при управителя.
— Не се тревожете — каза Ричър. — Аз ще отида да проверя.
Едноокият не беше на рецепцията. Отсъствието му явно беше импровизирано, защото бюрото му изглеждаше така, сякаш работата на него е била прекъсната наскоро и временно. Виждаха се отворени папки и счетоводни книги, бележници с химикалки между страниците и чаша кафе, което изглеждаше сравнително топло.
Но мъжа го нямаше.
На стената зад бюрото имаше врата. Ричър предполагаше, че служителят разполага със стая за себе си. В нея със сигурност имаше диван, на който да спи, а може би и кухненски бокс и тоалетна, поне наполовина колкото останалите в мотела. Може би мъжът беше точно в нея. Някои неща не могат да чакат.
Ричър се ослуша и не чу нищо. Той заобиколи бюрото и влезе от другата страна. Хвърли поглед към счетоводните книги. И папките. И бележниците. Обикновени неща, каквито се виждат във всеки мотел. Сметки, поръчки, списъци със задачи, проценти.
Той отново се ослуша. Не чу нищо. Отвори едно чекмедже. Онова, в което мъжът държеше ключовете от стаите. Ричър остави в него ключа за стая 113 и взе ключа за стая 215. После затвори чекмеджето. И излезе обратно от другата страна на бюрото. Едва тогава изпусна въздуха от дробовете си.
Едноокият не се появи. Може би имаше проблеми със стомаха. Ричър се обърна и излезе от рецепцията, без да бърза. Прекоси от другата страна на постройката и се качи по стълбището при Чан. Показа ѝ ключа, а тя го попита:
— За колко време разполагаме с него?
— За толкова, колкото е предплатил Кийвър. Най-вероятно за цяла седмица. Аз ще заема неговата стая. Човекът от мотела няма от какво да се оплаква. Нали си е взел парите? А Кийвър не е тук, за да възрази.