Душата на звяра

Аманда се изви на една страна, като придърпа завивката със себе си, докато дъхът й пресекваше от сълзите.

— Добре съм — беше очевидно, че се опитва да бъде смела, че се опитва да се пребори с шока и страха. Киова можеше да подуши всичко това да се излъчва от нея. Тя беше объркана, бе захвърлена в нещо, което дори той не можеше да разбере, за да й помогне.

Беше девствена, недокосната, но толкова чувствена и естествено еротична, че бе откраднала дъха му с всяко докосване, с всяка ласка, за която бе молила толкова неистово. А той й бе сторил това, беше се заключил вътре в нея като животното, което виеше точно под повърхността.

— Това никога не се е случвало — Киова прокара пръсти през косата си, като коленичи пред нея и се намръщи при тръпките, които разтърсиха тялото й. — Аманда. Никога не ми се е случвало преди.

— Да, добре. Нито пък на мен — отговори тя през сълзи. — Господи, просто се махни. Трябва да помисля. Трябва да… — Едно ридание се откъсна от гърлото й и уханието на сълзите й се заби в сърцето му.

Породата пое силно и дълбоко дъх.

— Знам, че си изплашена — той се бореше с желанието да я докосне и да я вземе отново. — Ще оправим това. По някакъв начин.

— Как? — Аманда се обърна отново към него, а очите й горяха, блестящи от сълзи. — Какво, по дяволите, не е наред с мен? Това не съм аз, това не е моето тяло. Какво ми стори?

Той можеше да чуе яростта, надигаща се в гласа й сега, можеше също да подуши и глада. Устата му пресъхна от уханието на женска страст и езикът му се стегна, а усещането бе невероятно — сякаш се поду отново. Това бе станало и преди, когато устните му покриха нейните, за да възпре виковете й. Също и когато бе излял в устата й вкуса… Вкусът бе неописуем!

— Не знам. Но каквото и да бе, беше взаимно, Аманда — Киова искаше да изръмжи думите в защита, но успя да запази гласа си мек, а тонът спокоен.

— Беше ли? — тя се раздвижи бавно и седна, като придърпа краката си близо до тялото, и го погледна яростно. — Не ти ли се струва поне малко странно? Това не е естествено.

— Така каза и преди — той потисна гнева, който се надигна само при онази едничка дума, „животно“.

— Дрогираха ли ме? — Аманда поклати глава объркано. — Човекът, който ме сграбчи, ме удари, знам това. Но дрогираха ли ме?

Отчаяно търсеше оправдание. Оправдание, каквото той не можеше да й даде.

— Нямаше никакви наркотици — мъжът затърси дънките си в ъгъла на джипа. — Първото, което направих, бе да проверя. Каквото и да бе това, което се случи, беше естествено.

— Не е естествено! — извика тя. — Аз не действам по такъв начин. Не и с непознати, с…

— Животни? — Киова едва успя да сдържи подигравателната си усмивка.

— С никого — отсече жената, преди да поклати глава и миризмата на страх да стане все по-силна. — Отведи ме у дома. Трябва да ме върнеш. Обади се на баща ми. Веднага! Той ще тръгне след мен.