Страшни сънища за продан- 1 част
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 978-954-409-361-7
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Страшни сънища за продан- 1 част». Краткое содержание книги:
Само дето… с теб сме стари познайници и май си наясно, че това не е съвсем вярно.
Нали?
Е, стига приказки. Може би ще си купиш нещо, а? Макар да обичам всичките си творби, на драго сърце ще ти ги продам, защото ги сътворих специално за теб. Разглеждай ги колкото искаш, но имай едно наум и внимавай.
Най-хубавите са зъбати.
— Деветнайсет — изкрещяха Рейчъл и Блейки в един глас.
— Те казаха…
— Чух, Седемнайсет. С каква кола са пристигнали?
— С татковия ексепундишън! — провикна се Блейки, радостен, че помага.
— С Форд „Експедишън“ — каза Джими. — Регистрационен номер три-седем-седем-две IY. Отивам да проверя комбито.
— Прието. И умната, Джими.
— Прието. А, да, ще се свържеш ли с операторката от 911 да ѝ кажеш, че децата са добре?
— Вие ли сте, Седемнайсет, или е Питър Таунсенд?
Много смешно.
— Седемнайсет, аз съм Шейсет и две.
Джими понечи да върне радиостанцията в зарядното, но размисли и го подаде на Рейчъл.
— Ако се случи нещо — нещо лошо, — натисни копчето отстрани и кажи „Трийсет“. Това означава „Офицер се нуждае от помощ“. Разбра ли?
— Да, но вие не бива да се доближавате до онази кола, патрулен Джими. Тя първо хапе, после яде и е леплива.
Блейки, който от вълнение, че се е оказал в истинска полицейска кола, беше забравил какво е сполетяло родителите му, сега си спомни и ревна отново:
— Искам при мама и тати!
Въпреки цялата необичайност на ситуацията и потенциалната опасност Рейчъл Лусиър така изразително завъртя очи — виждате какво ми се налага да търпя, — че Джими едва не прихна. Малко ли пъти беше виждал абсолютно същото изражение върху лицето на петгодишната Елън Голдинг?
— Слушай, Рейчъл — каза той, — знам, че си уплашена, но тук сте на сигурно място, а аз трябва да си свърша работата. Не искаме родителите ти да пострадат, ако още са в онази кола, нали?
— ИЗВАДИ МАМА И ТАТИ, ПАТРУЛНИ ДЖИМИ! — наду гайдата Блейки. — НЕ ИСКАМЕ ДА ПОСССТРААААДАТ!
Джими забеляза искрица надежда в очите на Рейчъл, но не толкова ярка, колкото очакваше. Подобно на агент Мълдър от стария сериал „Досиетата X“, тя искаше да повярва… но както партньорката му — агент Скъли — не вярваше напълно. Какво ли бяха видели децата?
— Бъдете предпазлив, патрулен Джими. — Момиченцето размаха пръст досущ някоя учителка.
Заради лекото потрепване на ръката жестът изглеждаше още по-умилителен. — Не я докосвайте.
Докато вървеше към комбито, Джими приведе глока си в автоматичен режим, но не свали предпазителя. Засега. Застана близо до открехнатата врата и повторно покани хората в колата да слязат с вдигнати ръце. Никой не слезе. Протегна се към дръжката на вратата, но тогава се сети за предупреждението на Рейчъл и размисли. Вместо това бутна вратата с цевта на пистолета. Само че вратата не се отвори, а глокът здраво залепна — сякаш цялото комби бе гигантска туба лепило.
Залитна напред, сякаш нечия могъща ръка бе хванала здраво цевта на глока и го беше дръпнала. Имаше една секунда, в която можеше да пусне пистолета, обаче такава мисъл дори не му хрумна. Едно от първите неща, на които те учат в Академията, е за нищо на света да не се разделяш с оръжието си. Никога.
Така че Джими не го пусна, а колата, която вече беше изяла пистолета му, започна да дъвче дланта му — и китката, и предмишницата. Слънцето отново се показа и отбеляза върху асфалта намаляващата му сянка. Някъде пищяха деца.
„Комбито ще причини АСФИКСИЯ на патрулния — помисли си той. — Сега разбирам какво искаше да ми каже малката…“
Тогава болката изригна и заличи всяка мисъл. Остана му време за един писък. Само за един.
6. Децата (’10 Ричфорт)
От укритието си на седемдесет метра Пийт видя всичко. Видя как полицаят бутна с цевта на пистолета си вратата на комбито, за да я отвори; видя как цевта изчезна в нея, сякаш колата не бе нищо освен оптическа измама; видя как патрулният залитна напред и голямата му сива шапка се изтърколи от главата му. После той изчезна през процепа и само шапката му остана да лежи до нечий мобилен телефон. За секунда настъпи затишие, а после комбито се сви, както пръсти се свиват в юмрук. Накрая се разнесе мощният звук на топка, отбита от тенисракета — паук!, — и калният юмрук отново се превърна в автомобил.
Малкото момченце захлипа, а момиченцето кой знае защо, непрекъснато крещеше трийсет, сякаш това бе заклинателна дума, която Дж. К. Роулинг някак си беше пропуснала в поредицата за Хари Потър.
Задната врата на патрулката се отвори. Децата слязоха. И двете се скъсваха от рев и Пийт напълно им влизаше в положението. Ако не беше толкова изумен от видяното, сигурно и той щеше да ревне. Връхлетя го шантава мисъл: една-две глътки водка биха му дошли добре. Страхът му щеше да се поразсее, а ако не му бе толкова страшно, може би щеше да измисли какво да направи.