Картата на времето

Така започна един студен октомври, в който траурен воал от мрачно примирение покри злочестите обитатели на Уайтчапъл, които въпреки усилията на Скотланд Ярд се чувстваха повече от всякога изоставени на произвола на съдбата. В очите на проститутките се четеше тяхната безпомощност, но също и едно странно покорство пред страшната им орис. Тогава животът се превърна в дълго и напрегнато очакване, в което Андрю прегръщаше с всички сили треперещото тяло на Мери Кели и нежно ѝ шепнеше, че не бива да се тревожи, че трябва само да стои по-далече от ловния участък на Изкормвача — този лабиринт от задни дворове и пусти улички, където той бродеше с жадния си за кръв нож, — докато полицията успее да го залови. Но думите му не оказваха никакво въздействие на променената Мери Кели, която дори започна да подслонява други проститутки в малката си стаичка на Милърс Корт, за да ги откъсне от небезопасните улици. Това в крайна сметка доведе до кавга със съпруга ѝ, по време на която Джо счупи един прозорец. На следващата нощ Андрю ѝ даде нужната сума за смяна на стъклото, през чиято дупка проникваше острието на студа. Тя обаче само прибра парите и се простря прилежно в кревата, за да бъде обладана. Сега му предлагаше само едно тяло — огън, който не топлеше, — и онзи скръбен и жалък поглед, който се четеше в очите ѝ през последните дни; в него той като че ли зърна отчаян зов за помощ, безмълвна молба да я измъкне от това място, докато не е станало прекалено късно.

Сякаш внезапно забравил, че един поглед може да побере всичко, Андрю крайно неумело се преструваше, че не забелязва това очевидно желание. Не се чувстваше способен да промени самия ход на вселената, което в неговия случай се свеждаше до още по-сериозно начинание: да се противопостави на собствения си баща. Навярно по тази причина тя започна да излиза в търсене на клиенти — така отправяше ням упрек към неговата страхливост, — а вечер се напиваше с другарките си в „Британия“, където проклинаха единогласно безсилието на полицията и могъществото на онова дяволско изчадие, което продължаваше да им се надсмива. Неотдавна например чудовището бе изпратило на Джордж Лъск — един социалист фитилджия, самопровъзгласил се за председател на Охранителния комитет на Уайтчапъл — картонена кутия, съдържаща човешки бъбрек. Разгневен от собственото си малодушие, Андрю я виждаше всяка нощ да пристига пияна в стаичката. Тогава, преди тя да рухне на пода или да се свие като куче край камината, той я взимаше в обятията си и я слагаше в леглото, благодарен, че тая нощ не е налетяла на никакви ножове. Ала знаеше, че Мери не може да продължава да се излага на опасност по този начин и единствено от него зависеше да я опази, макар че главорезът седмици наред не бе убивал, а из квартала патрулираха повече от осемдесет полицаи. Затова, седейки в мрака, докато неговата любима бе в плен на пиянските си кошмари, гъмжащи от изкормени трупове, Андрю твърдо се заричаше пред себе си да се изправи срещу баща си още на следващия ден; но на следващия ден само обикаляше около кабинета му, без да се осмели да влезе. А по здрач, унил и засрамен, понякога с бутилка в ръка, се завръщаше в стаичката на Мери Кели, за да получи безмълвния упрек на нейния поглед. Тогава Андрю си спомняше всичко, което ѝ бе казал, възторжените слова, с които се бе опитал да скрепи техния съюз: как я е чакал цели осемнайсет, сто, петстотин години — и сам не знаел колко; как я е търсил във всяко от преражданията си, ако е имал такива, защото на душите им било отредено да се срещнат в лабиринта на времето, и прочее излияния от този род. Той бе убеден, че при новите обстоятелства Мери Кели не би могла да приеме приказките му другояче освен като жалък опит да облече в префинен романтизъм животинската си похот, или дори още по-лошо — да прикрие тръпката, която му носеха тези туристически посещения в блатото на света. „Къде е сега цялата ти любов, Андрю?“ — сякаш го питаше тя с погледа си на уплашена газела, преди да изчезне в посока към „Британия“, откъдето се връщаше, залитайки, часове по-късно.