Изпитанията на малката Пиерета
- Автор: Мало Гектор Анри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Пекарева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изпитанията на малката Пиерета». Краткое содержание книги:
— Никога не съм работила във фабрика и нищо не мога да върша.
Талуел я погледна бързо и каза на Розали:
— Заведи я при Оне, нека я сложи на вагонетките.
Когато влязоха във фабриката, машините бяха пуснати на пълен ход и вдигаха такъв шум, че Пиерета се уплаши.
— Говори по-високо — каза тя на Розали, — нищо не чувам.
— Няма значение, скоро ще свикнеш. Твоята работа не е трудна. Ще събираш повредените макари във вагонетките и ще ги откарваш в друго помещение. Всичко ще ти обяснят. Ела с мен!
Те влязоха в една дълга зала.
— Ах, мързелано, ето те най-сетне! — чу се сърдит глас.
— Съвсем не съм мързелана — каза Розали. — Директорът ми нареди да доведа при вас това момиче, за да му намерите работа при вагонетките.
— Добре, добре. А сега върви на мястото си, работата не чака.
Човекът, който така нелюбезно посрещна Розали, беше старик с дървен крак. Преди години беше работил във фабриката, но откак пострада с крака, му дадоха по-лека работа — надзирател на работниците в макарното отделение. Въпреки че винаги мърмореше и се караше за най-дребното нещо, в душата си беше добър човек и никой не му се сърдеше.
— Как се казваш? — попита той Пиерета.
Както и на Розали, тя не желаеше да каже истинското си име и позабави отговора си. Оне помисли, че не я е чул, и като се наведе над нея, извика:
— Теб питам, как се казваш?
— Орели.
— Орели, върви след мен.
И той я поведе към вагонетките, като й обясняваше в какво ще се състои работата й и постоянно викаше:
— Разбираш ли?
В отговор Пиерета кимаше.
Цяла сутрин тя возеше количката. Когато дойде време за обяд, всички се разотидоха по домовете си. Пиерета си купи от близката фурна половин фунт хляб и започна бавно да го яде. Това не й беше достатъчно, но тя бе свикнала да се ограничава.
Шестнадесета глава
Като се нахрани, Пиерета се върна във фабричния двор. Там под сянката на високата ограда се бяха събрали деца и си играеха в очакване на сигнала за работа. Когато дойде Розали, двете заедно влязоха отново. Пиерета се зае с вагонетката, но с по-малко усърдие. Работата беше непривична за нея и тя беше много уморена.
— Недей да се мъкнеш! — подвикваше й Оне. — Какво зяпаш?
Веднъж даже я чукна с патерицата. При тези викове тя напрягаше всички сили. С нетърпение чакаше да стане четири часа, тогава свършваше работният ден. Ще издържи ли дотогава? Тя се възмущаваше от себе си — дори за такава лека работа не е годна. Момичетата на нейната възраст правеха много по-трудни неща. Непременно трябваше да издържи. Началото винаги е трудно, после се свиква.
Минавайки през отделението за макарите, тя видя Розали, която завързваше една скъсана нишка. Внезапно се раздаде силен, болезнен вик и Розали падна. Всичко друго изчезна: шумът от машините и колелата, трептенето на пода и стъклата, всичко се замени с мъртва тишина, нарушавана само от детските писъци. Всички работници се устремиха към Розали.
— Какво има? Какво се случи?
— Ръката ми… — стенеше тя.
Лицето й беше бледо, побелелите й устни трепереха и капки кръв падаха на пода. Прегледаха ръката й — нараняването се оказа леко, само палецът й беше пострадал сериозно.
В началото Оне почувства състрадание, но после страшно се разсърди за това, че останалите бяха спрели работа, и почна да разпъжда любопитните.
— Бързо по местата! Вървете по местата си! — викаше той.
Пиерета също се отправи към своята вагонетка.
— Ей ти, новачке — викна Оне, — я ела насам!
Пиерета се приближи към него, като се чудеше в какво се е провинила повече от останалите.
— Придружи тая зяпла при директора! — каза й той.
— Как можете да ме наричате така? — запротестира Розали.
— Как да не мога, защо си пъхаш лапите където не трябва?
— Да не би аз да съм виновна за случилото се?
— А кой? Толкова си несръчна… Боли ли те много? — попита той по-меко.
— Да, много.
— Тогава вървете по-бързо.
— Подпри се на мен — каза Пиерета.
— Благодаря, мога да вървя сама.
— Може би не е сериозно.
— Не знам… боли ме…
— Как се случи?
— Самата аз не мога да разбера.
— Сигурно си уморена — каза Пиерета, като мислеше за собствената си умора.
— Да, разбира се. Сутрин, като съм по-бодра, внимавам повече, а следобеда винаги е по-трудно. Представям си как ще ми се кара леля Зиновия.