Братството

Дали?

Какво каза току-що? „Оставих го да загине в мъки“? Родриго Борджия, злият старец, пробил си с жестокост път до върха на Църквата и оглавил я като папа, сякаш наистина умираше. Беше погълнал отрова.

Сега обаче смразяващо съмнение обзе Ецио. Постъпвайки милосърдно, както повелява асасинското кредо, според което милост се полага всекиму, с изключение на онзи, застрашаващ човечеството, дали всъщност не бе проявил слабост?

Зарече се обаче да не споделя съмненията дори с чичо си Марио, водач на Братството. Изопна рамене. Беше оставил стареца да умре от собствената си ръка. Беше му предоставил време за молитва. Не прониза гърдите му, за да го изпрати на оня свят.

Студена длан обгърна сърцето му, а в главата му проехтя ясен глас: „Трябваше да го убиеш“.

Поклати глава да пропъди демоните като куче, което отърсва козината си от вода. Мислите му обаче се връщаха отново и отново към загадъчното преживяване в странната гробница под Сикстинската капела във Ватикана — сградата, от която току-що бе излязъл в ослепителната, непривична светлина. Всичко наоколо му се струваше необичайно спокойно и нормално — постройките на Ватикана се възправяха както преди, окъпани в лъчите на яркото слънце. Споменът за случилото се в гробницата го заля като всемогъща вълна: виденията, срещата със загадъчната богиня — как иначе да опише създанието, представило се като Минерва, римската богиня на мъдростта? Тя му бе показала и далечното минало, и необозримото бъдеще, но той възненавидя отговорността, която разкрилото се пред очите му познание стовари върху плещите му.

С кого да я сподели? Как да обясни видяното? Толкова недействително изглеждаше.

След преживяното, или по-точно изпитанието, знаеше със сигурност само едно — че битката още не е приключила. Някой ден може би ще се върне в родната Флоренция, ще се вглъби в книгите си, ще пие с приятелите си през зимата и ще ловува с тях през есента, ще задява момичетата през пролетта и ще наглежда реколтата си в полето през лятото.

Но не още.

Дълбоко в сърцето си съзнаваше, че тамплиерите и злото, което олицетворяват, не са унищожени. Пред него се изправяше чудовище с повече глави от Хидра, звяр, с който бе успял да се справи не друг, а синът на Зевс — Херкулес.

— Ецио!

Гласът на чичо му прозвуча грубо, но го изтръгна от унеса. Ецио се насили да се съвземе и да си събере мислите.

В ума му бушуваше пожар. Изрече наум името си, за да си вдъхне смелост — „Аз съм Ецио Аудиторе да Фиренце. Непобедим съм, защото съм посветен в традицията на асасините“.

Озърна се отново — чудеше се дали не е сънувал. Наставленията и разкритията на странната богиня в гробницата бяха разтърсили убежденията му из основи. Сякаш самото време се бе обърнало с главата надолу. Пред прага на Сикстинската капела, където бе оставил злия папа Александър VI в предсмъртна агония — поне привидна — той присви отново очи на яркото слънце. Събратята му асасини застанаха край него със сериозни лица, излъчващи мрачна неотклонност.