Отдел Убийства: Илюзия за грях
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #14
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-037-1
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Отдел Убийства: Илюзия за грях». Краткое содержание книги:
Пьотър Василиевич потегли с Олшански към дома на бившата си съпруга. В колата на няколко пъти вземаше да смуче валидол и личеше, че изпитва панически страх да влезе в стаята, където доскоро бе лежал трупът на убитата. Но в последния момент все пак успя да се стегне и с горестни въздишки се зае да оглежда имуществото. От това как бегло плъзна поглед по окачените на стените картини и с каква увереност отваряше чекмеджетата на скрина и вратичките на шкафовете, Олшански разбра, че Пьотър Василиевич добре се ориентира в обстановката и знае точно къде какво трябва да има.
— Май всичко си е на мястото — разпери ръце Анисковец. — Липсва само една картина, мъничка такава, миниатюра, но не мисля, че е била открадната.
— И защо? — настръхна Олшански.
— Ами тя беше съвсем евтина, струваше някакви копейки. Защо да я крадат, след като наоколо й висят безценни платна.
— Може пък да е заради размера — предположи следователят. — Малката картина може по-лесно да се отнесе.
— Не, не е така — възрази Пьотър Василиевич, — я вижте колко много миниатюри има тук. Бащата на Катерина, Венедикт Валериевич, имаше голяма слабост към тях, цял живот ги е събирал. И всички са много скъпи, много, повярвайте ми. А е изчезнала една нищо и никаква картинка, Катя я купи на улицата от някакъв пишман художник просто на шега.
— И какво бе нарисувано на нея?
— Цветя и пеперуди в стил Дали. Сега Москва е пълна с подобна живопис. С една дума, боклуци. Мисля си, че Катерина чисто и просто я е подарила на някого. Невъзможно е да бъде открадната такава евтиния.
— Добре, Пьотър Василиевич, ще проучим въпроса с тази картина. А как стоят нещата със скъпоценностите?
— Всичките са налице. Това е просто поразително, знаете ли. Катерина притежаваше великолепни фамилни бижута — диаманти, изумруди, платина. Само изработката им колко струва! А нищо от тях не е взето.
И наистина, това бе много странно. В такъв случай защо чекмеджетата на скрина бяха изтеглени, вещите — разхвърляни по пода, а шкафовете — отворени? Очевидно е било търсено нещо определено. Но ако не са скъпоценни вещи, тогава какво? И защо престъпникът не е взел бижутата? Те са много, всичките са на достъпно място, той навярно ги е видял, дори ги е пипал. Защо не ги е взел?
Трябваше незабавно да открият още някой, който би могъл да огледа вещите на Екатерина Венедиктовна. Не е изключено бившият й съпруг да е установил какво точно е откраднато, но по някаква причина да не е искал да го каже.
Дебелият, пристегнат с аптечно ластиче бележник на Екатерина Венедиктовна Анисковец, натъпкан с множество изпадащи листчета, лежеше на масата пред Анастасия Каменска. Задачата, която й възложи следователят, беше пределно ясна: да намери сред познатите на убитата човек, който би могъл да даде компетентна информация за ценните вещи, които е притежавала. Колкото кратко бе формулирана задачата, толкова продължителна и къртовска беше работата по нейното изпълнение. За установяването на всички лица, чиито телефони бяха записани в бележника, се изискваше много време и търпение. Настя старателно отправяше запитвания и получаваше отговори „Починал… Номерът е даден на друг абонат… Преместил се е… Починал… Починал…“
На третия ден най-после й провървя. Изкуствоведът, експерт по живопис и колекционер на стари картини, Иван Елизарович Бишов си беше жив и здрав и прояви чудесна осведоменост както за картините на Анисковец, така и за скъпоценностите й. Той вече бе научил за трагичната гибел на старата си приятелка, когато Настя го посети, и все повтаряше:
— Боже мой, боже мой, сигурен бях, че всички ни ще надживее! С това превъзходно здраве. Ах, Катерина, Катерина!
— Отдавна ли се познавахте с Екатерина Венедиктовна? — попита го Настя.
— Цял живот — бързо отговори Бишов. — Вашите ни бяха приятели и фактически двамата с Катерина израснахме заедно. Баща ми и Венедикт Валериевич бяха страстни колекционери. А ние с Катя тръгнахме по различни пътища. Аз, така да се каже, поех колекцията на татко и продължих делото му, а Катя нямаше влечение към колекционирането, то някак си не я вълнуваше. Впрочем жените въобще не са склонни… Малко по малко тя продаваше ценните творби и живееше с тези пари. Държавата й отпусна мизерна пенсия, по онова време музейните работници не бяха на почит.
— А кой ще наследи имуществото й?
— Държавата. Катерина завеща всичко на няколко музея. Тя няма роднини, на които би пожелала да остави всичко това.
— Нима изобщо няма роднини? — не повярва Настя.