Грешката на президента

Льоха спеше винаги нащрек: съзнанието му попиваше обичайните звуци и те се вплитаха в сънищата му. Сънуваше високия бряг на Печора, където кой знае защо трябваше да измъкне приготвените за пускане по реката трупи. Трупите се опъваха и блееха като кози. Шефът на лагера, неизвестно защо изпълняващ ролята на прост часови, дрънкаше на китара и подигравателно напяваше: „Фащай повече, фърляй по-далеч, дреми, докат лети!“

Изведнъж се чу някакъв шум и Льоха светкавично скочи.

— Льоха? Тук ли си? — Жорка, братовчедът, присвиваше объркано очи в полумрака на хамбара след силното слънце навън, но нищо не виждаше.

— Здрасти, браток! — Льоха скочи към него и го прегърна. — Я какъв си станал! Изкара ли седми клас?

— Неее, имам поправки наесен… — неохотно си призна Жорка.

— Ама че си вол безмозъчен! Мъж като канара, а акълът ти… Добре, ще те включим в далаверата! — Льоха приседна на стъпалото на входа, извади пакет „Червена звезда“ и потупа джобовете си за кибрит.

Жорка възхитено го оглеждаше.

— Сегичка ще донеса! — И той пъргаво изтича към къщата.

Там взе кибрит от слабичкия младеж, който седеше до масичката с гръб към Льоха и небрежно прокарваше пръсти по струните на китарата.

— Кой е тоя? — попита Льоха братовчед си, когато се върна.

— Костя, аверчето ми. Примерно момче. Съсед е — живее в оня блок, дето горя. Преди седяхме на един чин, а като направиха смесените училища, го преместиха в 62-ро, в девическото. Готви ме по география.

— Такива работи значи… — изсумтя Льоха. — Имаше тук бърлога, а сега задочен институт! Школа за работническата младеж и Пръдлето какво, класен наставник ли е?

— Ами нали имам поправителен — какво да правя… — смутолеви извинително Жорка. — Но ние въобще си дружим с него. Ето и на карти играем — добави той някак объркано и не на място.

— Много ли профукахте?

— Стига бе? Ние сме печени — ободри се Жорка. — На плажа е пълно с балъци, а Костя така е подредил колодата — само стой и гледай! Скубе ги като гъски.

— На какво играете?

— Каквото падне — само да е на пари… Тази неделя изкарахме по две хиляди на калпак.

— Че ти си милионер! Заеми малко на братока си!

— Дадох моя дял на Костя.

Льоха удивено вдигна вежди.

— Разбираш ли, на него мангизите са му нужни до смърт. Тоест не на него, а на баща му. Костя разбрал и казва: „Трябва да спасявам отеца.“

— Да не е краднало татенцето?

— Ама ти какво, той работи като професор!

— Че как така не му стигат мангизите на професора? Да не пести за вила?

— Не знам. И Костя не знае. Просто каза: „Да помогнеш на баща си е свято дело.“

— И какво излиза: твоят Костя е върхът, а пък баща му май е мухльо.

— Не, отецът му е свестен! Книжки ми дава да чета.

— И за чий са ти професорските книжки?

— Защо, те са си нормални: Есенин, „Граф Монте Кристо“.