Дар за бурята [bg]

— Няма нужда — измърмори Янес, като я позна, и ѝ направи път да влезе.

Беше облечен с кадифен панталон и дебел пуловер, а отгоре бе навлякъл плюшен халат, чийто цвят Амая не успя да определи на оскъдната светлина, която се промъкваше през полуоткрехнатите капаци и беше единственото осветление в къщата. Тя го последва по коридора към кухнята, където флуоресцентната лампа премига два пъти, преди окончателно да светне.

— Ама, господин Янес! — викна пак младежът. — Снощи не сте вечеряли! — Застанал пред отворения хладилник, той вадеше и слагаше пакети с храна, увити в прозрачно фолио. — Ще трябва да го отбележа в доклада си, нали знаете? Ако после лекарят ви се скара, да не ми се сърдите.

Говореше така, сякаш пред него стоеше малко дете.

— Отбележи го където щеш — тросна се Янес.

— Не ви ли хареса мерлузата със сос? — Без да дочака отговора, момчето продължи: — За днес ви оставям нахут с месо и кисело мляко, а за вечеря — омлет и супа; за десерт — паста. — Той се обърна и сложи върху същия поднос съдинките с недокосната храна, наведе се под мивката, завърза малката торба с боклук, в която, изглежда, имаше само опаковки, и тръгна към вратата. На входа спря до стареца и отново му заговори прекалено силно: — Е, господин Янес, това е за днес, да ви е сладко и до утре.

Кимна с глава на Амая и излезе. Янес изчака да чуе хлопването на вратата и едва тогава заговори.

— Как ви се стори? Като днес много се задържа, обикновено стои не повече от двайсет секунди, иска му се да излезе още преди да е влязъл — каза той, загаси лампата, оставяйки Амая на тъмно, и се запъти към дневната. — От тази къща косата му настръхва и не го коря, все едно влизаш в гробище.

Тапицираният с кафяв плюш диван беше полузакрит от чаршаф, две дебели одеяла и възглавница. Амая предположи, че Янес спи там и на практика голяма част от ежедневието му протича на този диван. Забеляза трохи по одеялата, както и засъхнало жълтеникаво петно, най-вероятно от яйце. Старецът седна, облегна се на възглавницата и Амая го огледа внимателно. Беше изтекъл цял месец от последната им среща в управлението, защото поради възрастта му го бяха оставили под домашен арест в очакване на делото. Изглеждаше отслабнал, а упоритото и недоверчиво изражение на лицето му беше още по-отчетливо и му придаваше вид на обезумял аскет. Косата му пак беше късо подстригана и беше обръснат, но под халата и пуловера се подаваше горнището на пижамата. Амая се запита откога ли не я е събличал. В къщата беше много студено и тя позна усещането за неотоплявано с дни място. Срещу дивана имаше угаснала камина и доста нов телевизор с изключен звук, който по размери съперничеше и печелеше състезанието с камината, а леденото му синкаво сияние осветяваше цялата стая.

— Може ли да отворя капаците? — запита Амая и тръгна към прозореца.

— Правете каквото искате, но преди да си идете, ги оставете както бяха.

Тя кимна, разтвори дървените крила и бутна капаците навън, за да даде възможност на оскъдната бастанска светлина да нахлуе в помещението. После се обърна към него и видя, че е съсредоточил цялото си внимание върху телевизора.