Градът и звездите [The City and the Stars - bg]

Кръвно обиден, той изчезна заедно с Флоранус. Нарилиан изобщо не се появи — навярно и на него му бе дошло до гуша. Оставаше само образът на Алистра, печално загледана към Алвин.

Той изключи гравитационното поле, изправи се и прекрачи към масата, която бе материализирал. Вместо желаното ястие върху нея се появи фруктиера с екзотични плодове — от смущение мислите му се разсейваха. Не искаше да признае грешката си, затова избра един безобиден на вид плод и предпазливо го засмука.

— Е — запита най-сетне Алистра, — какво ще правиш сега?

— Не зависи от волята ми — отвърна той с лека досада. — Мисля, че правилата са глупави. Пък и как да ги помня, когато съм в сагата? Просто правя това, което ми изглежда естествено. А ти не искаше ли да погледнеш планината?

Очите на Алистра се разшириха от ужас.

— Та това значи да изляза навън! — задавено прошепна тя.

Алвин знаеше, че е безсмислено да спори. Тази бариера го делеше от всички други и можеше да го обрече на вечно разочарование. Той непрестанно искаше да излезе навън, както наяве, така и в сънищата си. Ала за народа на Диаспар „навън“ означаваше непоносим кошмар. Никога не говореха за това, ако можеха да го избегнат — те беше нечисто и зло. Защо? Дори Джесерак, неговият настойник, не искаше да обясни защо.

Алистра все още се взираше в него с озадачени, но нежни очи.

— Ти си нещастен, Алвин — каза тя. — В Диаспар никой не трябва да е нещастен. Да дойда ли да побъбрим?

Алвин неучтиво поклати глава. Знаеше какво ще излезе от това, а за момента предпочиташе да остане сам. Двойно разочарована, Алистра изчезна.

В този град, населен с десет милиона човешки същества, помисли Алвин, нямаше нито едно, с което да поговориш истински. Еристон и Етания го обичаха по своему, но сега, към края на опеката си, те бяха доволни, че го оставят сам да изгради свои собствени забавления и живот. През последните години, когато отклонението му от шаблона се проявяваше все по-ярко, той често усещаше обидата на родителите си. Не от него — това навярно би приел и би се опълчил срещу подобно отношение, — а просто от лошия късмет тъкмо те да бъдат избрани сред милионите граждани да го посрещнат преди двадесет години, когато излизаше от Дома на сътворението.

Двадесет години. Припомняше си първия миг и първите думи, които някога бе чул: „Добре дошъл, Алвин, аз съм Еристон, избран за твой баща. А това е Етания, твоята майка.“ Тогава думите не значеха нищо, но умът му ги бе съхранил с безупречна точност. Спомни си как погледна надолу, към тялото си; сега то бе израснало с един-два инча, но си оставаше почти същото, както в момента на раждането. Той беше дошъл на бял свят почти възрастен и ако се изключеше ръстът, щеше да остане непроменен дори след хиляда години, докато дойдеше времето да си иде.

Отвъд този пръв спомен нямаше нищо. Може би някой ден нищото отново щеше да го погълне, но тази мисъл бе прекалено далечна, за да го развълнува.