Азбучните убийства

Погледнах плика. Той също беше напечатан.

— Щемпелът е от Лондон — каза Поаро, когато аз се загледах в клеймото. — Е, какво е мнението ти?

Аз само повдигнах рамене и му върнах писмото.

— Някой луд, предполагам.

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш?

— А на тебе не ти ли звучи като написано от луд?

— Да, приятелю, звучи ми.

Гласът му беше сериозен. Аз го погледнах с любопитство.

— Приемаш го много надълбоко, Поаро.

— Човек трябва да приема лудите сериозно. Лудите са много опасно нещо.

— Да, разбира се, така е. Но аз нямах това предвид. Исках да кажа, че това звучи по-скоро като някаква идиотска шега. Може би някой празнично настроен идиот е обърнал някоя друга чашка повече.

— Comment?8 Обърнал какво?

— Нищо, просто един израз. Искам да кажа, някой приятел, който се е бил натряскал. Ох, дявол да го вземе — някой, който е препил.

— Merci9, Хейстингс, на мене ми е познат изразът „натряскал съм се“. Може би всичко е така, както казваш ти.

— А ти мислиш, че има нещо друго ли? — попитах аз, изненадан от недоволството в гласа му.

Поаро поклати със съмнение глава, но не каза нищо.

— А взел ли си някакви мерки?

— Какво мога да направя аз? Показах го на Джап. Той беше на твоето мнение. „Глупава шега“ — това бяха думите му. Те, в Скотланд Ярд, получават такива писма всеки ден. Пък и на мене ми се е случвало.

— Но ти вземаш това писмо сериозно.

Поаро отговори бавно:

— В него има нещо, което не ми харесва, Хейстингс.

Тонът му неволно привлече вниманието ми.

— Кое не ти харесва?

Той поклати глава, взе писмото и го прибра отново в бюрото си.

— Ако наистина го приемаш така сериозно, не можеш ли да направиш нещо? — попитах аз.

— Човек на действието, както винаги! Но и какво мога да направя. Полицията в Андоувър видя писмото, но не го приеха сериозно. Няма отпечатъци от пръсти. Няма никакви улики, които да ни насочат към евентуалния подател.

— Фактически, налице е само твоята собствена интуиция.

— Не интуиция, Хейстингс. „Интуиция“ е лоша дума. Моето познание и моят опит ми подсказват, че нещо тук не е наред…

Той започна да жестикулира, тъй като думите му изневериха. После отново поклати глава.

— Може би правя от мухата слон. Във всеки случай не може да се направи нищо друго, освен да се чака.

— Добре, 21-ви е в петък. Ако стане някоя голяма кражба около Андоувър, тогава…

— Ах, какво облекчение би било.

— Облекчение? — аз зяпнах. Стори ми се, че тази дума беше съвсем не на място.

— Една кражба може да причини безпокойство, но едва ли облекчение! — заявих аз.

Поаро поклати енергично глава.