След погребението

Тя го бе познала тутакси.

— О, та това е Ланскъм! — бе възкликнала радостно, щом го видя. Ех, всички бяха привързани към него в доброто старо време, а като имаше гости за вечеря, се примъкваха при него в килера и чакаха да им даде желе и крем „Шарлота“. Тогава всички знаеха кой е старият Ланскъм, а сега почти никой не го помнеше. Особено по-младите — навремето често ги бъркаше един с друг, а за тях той беше просто дългогодишният иконом. Колко много непознати, си бе помислил, като ги гледаше да пристигат за погребението. И то все такива едни невзрачни!

Но не и мисис Лио. Тя бе по-различна. Те гостуваха често в имението, след като се ожениха с Лио. Приятна жена бе мисис Лио — истинска дама. Дрехите й, прическата, всичко както му е редът, като за нейното положение. А и господарят хранеше топли чувства към нея. Жалко, че нямаха деца с мистър Лио…

Ланскъм се опомни: толкова работа го чака, а той стои и въздиша по доброто старо време. Всички щори на долния етаж вече бяха вдигнати, а на Джанет бе наредил да се качи горе и да разтреби спалните. Тримата с Джанет и готвачката присъстваха на опелото в църквата, но не продължиха към крематориума, а се върнаха с една от колите в къщата, за да вдигнат щорите и приготвят обяда. От само себе си се разбираше, че ще поднесат студени блюда — шунка, пиле, език и салата. За десерт лимоново суфле и ябълков сладкиш. Но най-напред гореща супа — я да отиде да провери дали Марджъри е готова да я сервира, че гостите всеки момент щяха да пристигнат.

Ланскъм се забърза, колкото му бе възможно, към вратата. Разсеяният му поглед се плъзна безцелно покрай портрета над камината — очевидно той бе другар на онзи от зеления салон. Красиво изрисувани бял сатен и перли. Ала жената, чието тяло и шия обгръщаха, съвсем не бе внушителна. Благодушна физиономия, устни като разпъпила роза, коса, сресана на път по средата. Скромна и непретенциозна особа. Единственото забележително нещо у мисис Корнилиъс Абърнети бе кръщелното й име — Корали.