„От много ум“ (Разказче)

Избягаха в спалнята…

Приближава се роднинското семейство към къщата на Madame Parvan.

— Мамо, Първанови може да спят вече — казва малкият син.

— Не, пиленце, те не си лягат тъй рано — отговаря майката.

— Спят, маминко, спят. Видиш ли, няма никаква светлина.

— Наистина, жена, не виждам светлина — обажда се мъжът, — те или спят, или са излезли.

— Как ще излязат, нали ни каниха непременно на чай? — казва наивно жената.

Спират се пред входа. Звънят…

Идете си, простодушни хорица, идете си! Недейте звъни! Знаете ли вий туй звънтение какъв истерически смях произвежда там… в спалнята!…

И Шлойме Келепирмахер, и господин Жан, и Madame Parvan примират от смях. Първите двама се смеят на смеха на мадамата; тя пък мисли, че са възхитени от „идеята“ й.

И Първан иска да се засмее, но… въздиша…

Идете си, добродушни хорица, и съхранете вашето досегашно отвращение към такава цивилизация…

Или не! Дигнете я на смях! Подиграйте се с тази цивилизация тъй, както се подигравате с думите:

„Ний Афицерските дами сме на едно мнение, а вие, госпожите, може да бъдете на друго мнение…“

Пусти върхар!…