Четиринадесетият (Италианска народна приказка)

— Дошъл съм за тартора ви. Имам работа с най-главния дявол. Повикайте го!

— Защо пък да го повикаме? — обади се единият от дяволите. — Влез сам да му кажеш защо си дошъл.

И си дръпна вилата настрана. И вторият дявол отстъпи. Тогава четиринадесетият брат хлътна в ада и мигом го обкръжиха цяла дружина все рогати дяволи, които подклаждаха там казаните с врящ катран. Те се надваряха един през друг:

— Дайте го тук, в моя казан!

И за да изглеждат по-страшни, дяволите си плезеха езиците.

Но четиринадесетият юначага никак не се изплаши, а разтвори клещите си и започна да лови с тях дяволите за езиците. Един след друг ги дърпаше силно и заедно с езиците изтръгваше и душите им. Четиринадесет дяволи погуби. Тогава изскочи самият тартор и се разфуча:

— Какво правиш, ти ми погуби най-добрите дяволи! Кой ще подклажда казаните? Защо си дошъл?

— Искам да си платиш дълга.

— Колко ми е дългът? — попита тарторът.

— Две торби жълтици.

— Греби! — мрачно рече тарторът, като заведе Четиринадесетия в дяволската съкровищница, в която имаше камари със злато.

Четиринадесетия нагреба две торби с жълтици, но тарторът застана на прага и ревна:

— Ти оттука жив няма да излезеш!

И зина да го погълне. Изкара си езика, който цял пламтеше.

Четиринадесетия, без да каже нищо, разтвори клещите — щрак — захапа тартора за езика. Дигна го нагоре, метна го на гърба си и като хвана двете торби с жълтиците под лявата си мишница, излезе от ада — и право при чифликчията. Оня тъкмо бе седнал да вечеря — весел и радостен, че се е отървал от своя жътвар, без да му плати. Но преди да допие първата си чаша с вино, ето го че пристига и жътварят. Смъква тартора от рамото си и го върза с едно въже за крака на масата.