Към читателя

Въпреки сдържаността в повествованието от романа струи нескрито вълнение, но то не произтича единствено от трагично-зловещия призрак, който витае над героите. Успоредно с тревожния вик, долитащ едва ли не от всеки ред на тази необикновена творба, от нея се носят силни навеи на радост от живота. Те подчертават голямата идея на автора: „Да пазим този живот, той не е толкова дълъг!“, в която се заключава и философската същност на романа. Мерл предупреждава: „Всеки миг е ценен; да не го разрушаваме!“ Това живо чувство за стойността на живота е навсякъде: в разказаните случки от миналото на героя, от настоящето, от ежедневието, в незначителните шеги или леки закачки, които си разменят жителите на Малвил, в лекия тънък хумор, с който са описани отделни характери, в неподправената простота, с която ни се поднасят някои интимни подробности, в почти пантеистичната радост от новороденото слънце, от отново зародилата се природа, от първите зелени кълнове, от падналите след дълги месеци сив мрак потоци животворен дъжд, от допира с останалите живи животни. И още — в дълбоката, искрена и по-силна от смъртта неизразена любов между Еманюел Конт и Евелин, с която са пропити повече от половината страници на романа и която е като нежно ухание в това ново Битие.

Всъщност завършва ли романът със смъртта на главния герой? Сюжетно — да. Той отваря обаче вратички пред въображението и продължава вътре в самите нас, тъй като ни подтиква да мислим за всички тези герои на Мерл, останали да живеят в Малвил и в Малжак, за тяхното евентуално бъдеще и насоки на развитие. Защото няма съмнение, че според автора Малвил е символичен образ на едно ново общество. Ще помъдрее ли това ново общество, преминало през пожара на унищожението, оцеляло от най-страшната смърт и изградено на колективния принцип на живот, ще успее ли да запази Живота — този път завинаги? Неколкократно, по протежение на фабулната нишка, авторът изразява недвусмислено вярата си в човешкото благоразумие и разсъдък, както и огромната си любов към хората, която именно го тласка да ги предпази от гибел. Последните редове в романа обаче са в чувствително противоречие с подобна увереност, тъй като сам Мерл, изобразявайки колектива на Малвил в процес на „подготовка за отбрана“, в която „резултатите надминават всякакви очаквания“, сякаш се отказва да вярва в здравия смисъл на човешкия, род. Наистина тези последни редове не ни оставят никаква надежда. И все пак ние не затваряме последната страница на книгата с чувство на безнадеждност, униние или обреченост. И ако в романа, „в края на това начало“ — както ни уверява главният герой в последния си час, — искаме да видим едно ново бъдеще на люде, пречистени от страданията и братски свързани чрез общия труд, общите цели и общи интереси, бъдеще, чиито хоризонти не ще вещаят никога вече войни, в съвременната на нас действителност, това означава, че човечеството все пак ще намери начини и средства да накара разсъдъчните сили в света да вземат превес.