Място за котката

— Чакай.. — извика зад нея един черен котарак.

— Няма да ви заемам мястото. — отвърна Котката.

— Но ние имаме място! — рече страховитото животно и се огледа. — Е, не много… но ще се сместим. Все ще се намери място за теб, май си премръзнала, от къде идваш?

— От Орлова чука, къщата на семейството, което ме хранеше от време на време, бе продадена и аз не можах да намеря друга. Всички котки ме гонеха.

— Орлова чука! — извика котаракът — Хей, я направете място, тази котка идва чак от Орлова чука. Въпреки че бяха налягали много по-нагъсто, отколкото тези при отдушника, котките се размърдаха недоволно, но освободиха място.

— Множко сме, та ще ти е тесничко, но това имаме.

Котката едва не подскочи от щастие. Тя легна на свободното местенце и заспа след минути. Черният котарак я погледна доволно. Котката намери къде да спи, паметникът продължи да тъгува, хлапето гледаше снега и мечтаеше за утре, а котките при отдушниците спаха доволни цяла нощ.