Конска фамилия

Генералът цяла нощ не спа, ходеше от ъгъл до ъгъл и охкаше... Към три часа сутринта той излезе от къщи и почука на прозореца на управителя.

— Не е ли Меринов? — запита той с плачлив глас.

— Не, не е Меринов, ваше превъзходителство — отговори Иван Евсеич и виновно въздъхна.

— Но може би фамилията не е конска, а някаква друга?

— Честна дума, ваше превъзходителство, конска... Даже много добре си спомням това.

— Какъв си такъв безпаметен, приятелю... Сега за мене тази фамилия е по-скъпа, така да се каже, от всичко на света. Измъчих се!

На сутринта генералът отново изпрати за доктора.

— Да го извади! — реши той. — Нямам повече сили да търпя...

Дойде докторът и извади болния зъб. Болката тозчас утихна и генералът се успокои. Като свърши работата си и получи каквото му се полага за труда, докторът седна в бричката си и тръгна за дома. Вън от портата, на полето, той срещна Иван Евсеич... Управителят стоеше край пътя и като гледаше съсредоточено пред краката си, мислеше за нещо. Ако се съди по бръчките, които браздяха челото му, и по изражението на очите, мислите му бяха напрегнати, мъчителни...

— Кулестов... Череседелников... — бърбореше той. — Презхамутков... Коневски...

— Иван Евсеич! — обърна се към него докторът. — Не мога ли, приятелю, да купя от вас стотина-двеста пуда овес? Аз от нашите селяни купувам овес, но е много лош...

Иван Евсеич тъпо погледна доктора, усмихна се някак диво и без да каже ни дума в отговор, плесна с ръце и побягна към имението с такава бързина, сякаш го гонеше бясно куче.